— То се види, че от яд Антек го е запалил.
— Па не беше ли се и заканвал?
— Цялото село знаеше.
— Трябваше, трябваше да стане това! — добавяше Козеловица.
В друга група от по-стари жени също тъй си приказваха, само че по-тихо и по-сериозно.
— Знаете ли… старият като че ли така е набил Ягна, та сега лежи болна у майка си.
— Така, така! Още не съмнало, казват, изгонил я и й изхвърлил и раклата, и всичките парцали — добави мълчаливата дотогава Балцерековица.
— Я не приказвай намерки, сега нали ида от тях, раклата си е на мястото — поясни Плошковица.
— Ама аз още на сватбата казах, че така ще свърши тая работа — подлови тя пак по-високо.
— Божичко! Какви работи стават! — изпъшка Соховица и се хвана за главата.
— Ами какво? Ще го откарат в затвора, па това си му е!
— Пада му се: цялото село можеше да изгори!
— Тъкмо си бях най-сладко заспала, и току Лука, който бе тичал с мечкарите, удря по прозореца и вика: „Пожар!“ Господи, света Богородичке! Червено в прозорците, като че ли някой с жар ги бе отрупал, изгубих се от страх… па току заби камбаната… па завикаха хора… — разправяше Плошковица.
— Щом само казаха, че Боринови горят, нещо като че ли ми рече, че е Антекова работа — прекъсна я някоя.
— Мълчи, мари, казваш, като че ли си видяла с очите си.
— За виждане не съм видяла, ама щом всички думат…
— Още на заговезни тук-там дрънкаше за това Ягустинка…
— То се знае вече, че ще му турят веригите и — в затвора.
— Какво ще му сторят там? Кой го е видял? Има ли свидетели за това, а? — забележи Балцерековица, тъй като постоянно се мъкнеше по съдилищата и ги разбираше тия неща.
— Нима баща му не го е хванал?…
— Хванал го е, ама в друго нещо, па дори и да го е видял, че подпалва, не може да бъде свидетел, защото е баща и враждуваха помежду си.
— Това е на съдилищата работа, не е наша, но кой е виновен пред бога и пред хората, ако не оная кучка Ягуша, а? — отново надигна строг глас Балцерековица.
— Разбира се! Ами! Такова безпътство, такъв грях! — шепнеха по-тихо всички, притиснаха се накуп и почнаха да изреждат една през друга греховете й.
Все по-високо приказваха и все по-разпалено укоряваха Ягна и изкарваха наяве всичко — и което е било, и което не е било, каквото само бе чула някоя някъде или пък сама си бе съчинила; всички някогашни обиди и зависти сега засъскаха в душите, та като град от камъни хвърчеха към нея хулни прякори, измислици, зли заплахи, ненавистни думи, разбунтувана злоба, и ако тя се явеше в този миг, без друго биха се нахвърлили с пестници върху нея.
А мъжете в друга купчина се разговаряха по-спокойно, но не по-малко злобно роптаеха против Антек; полека-лека яд обземаше всички сърца, дълбоко и люто негодуване вълнуваше тълпата, святкаше като гръмотевица в очите, не една пестница се протягаше застрашително и бе готова да удари, та дори Матеуш, който беше в негова защита, махна с ръка и рече накрай:
— Трябва да му се е бил побъркал ума, ако е направил това!
Но ядосаният ковач скочи и взе да обяснява на хората, че Антек отдавна се е заканил с палеж, че старият отдавна вече знаел това и че с всички сили бдял.
— А че той е направил това, готов съм да се закълна, па има и свидетели, ще кажат, а за такива трябва да има наказание! Ами не се ли сговаряше постоянно с момчетията, не ги ли бунтуваше против по-старите, не ги ли наговаряше към престъпление? Знам дори и с кои, знам, виждам ги дори и сега ме слушат като говоря, па смеят и да го бранят! — крещеше той сърдито. — Зараза е плувнала от него по цялото село, зараза! В затвора да го закарат, на Сибир, с кърпели като бясно куче да го убият, че му не стига греха със собствената му мащеха… ами и ще пали! Само по едно чудо, дето цялото село не хвръкна! — крещеше той разпалено, види се, пак с някаква сметка.
Рохо, който стоеше с Клемб настрана, обмисли всичко туй и рече:
— Много сте го нагрозили, а до вчера пиехте с него в кръчмата.
— Всеки, който може да превърне селото в просяшко, ми е враг — отвърна ковачът.
— Но дворянина не ти е враг! — подхвърли сериозно Клемб.
И взе да ги навиква, закрещяха и други, а ковачът се пъхаше между хората, подстрекаваше, подбуждаше към отмъщение, измисляше небивали неща за Антек, докато и народът, вече твърде възбуден, се обърка съвсем и се раздвижи, развикаха се да доведат подпалвача, във вериги да го оковат и да го заведат в управлението, а други, по-разгорещени, търсеха вече тояги и бяха готови да се залетят, да го извлекат от къщи и така да го набият, та цял живот да не забрави!… Най-много настояваха за това онези, на които Антек неведнъж беше налагал ребрата с тоягата си…