Любопитството и нетърпението растяха от час на час, но нищо сигурно не се знаеше, понеже често се явяваше някой задъхан и казваше, че отишли вече за Антек, а други се кълняха, че той набил стражарите, че се изскубнал от ръцете им и дим да го няма, трети пък съвсем друго плещеха.
Само това беше истина, че Витек тичаше за водка до кръчмата и че Бориновият комин много пушеше, и от това заключаваха, че готвят за стражарите.
А привечер премина бричката на кмета с писаря и стражарите, но без Антек.
Смайване и разочарование от несбъдналото се очакване обзе селото, защото всички бяха уверени, че ще го отведат в затвора, окован във вериги. Напразно блъскаха умовете си и обмисляха какво е признал старият при дознанието. Това знаеше само кметът и помощникът, но те не искаха нищо да кажат, та любопитството неизмеримо растеше и се пущаха все по-различни, съвсем невероятни слухове…
Бавно настъпи тъмната и доста тиха нощ. Снегът бе престанал и изглеждаше като че ще хване мраз, защото, макар че тъмни облаци се гонеха по небето, но тук-там във високите пролуки блясваше светла звезда и остър полъх леко стягаше омекналия сняг, та хрупкаше под краката. По къщите бляскаха светлини и хората се събираха из тесните стаи пред огнищата и се успокояваха след вълненията през целия ден, без обаче да престанат да сноват догадки и предположения!
Наистина имаше за какво: щом не откараха Антек, значи, не той е запалил, тогава кой? — Не е и Ягна, на това никой не би повярвал, и старият не е — такава мисъл не можеше и да дойде някому в главата!
Затова блуждаеха сякаш пипнешком, без да могат да намерят никакъв изход от мъчителната загадка… По всички къщи приказваха за това и никой не узна истината, но от тези обсъждания излезе само това, че най-сетне гневът им към Антек попремина, млъкнаха дори и неприятелите му, а приятелите като Матеуш надигнаха пак гласове за защита; затова пък се възбуди страшна омраза към Ягна и достигаше до опасност от страшен, смъртен грях. Жените я подеха на езиците си и така я мъкнеха от уста на уста като по остри тръни, та не оставяха здраво нито късче от кожата й! Изпати си от това не малко и Доминиковица, изпати си… и още повече ги беше яд на нея, че никой не знаеше що става с Ягна, тъй като старата отпъждаше от прага любопитните като омразни кучета.
Но това, в което бяха съгласни и което всички еднакво изпитваха, беше дълбокото съчувствие към Ханка, всички искрено и сърдечно я съжаляваха и окайваха и дори още вечерта Клембовица и Шикорица отидоха у нея с добра дума и й занесоха нещо във вързопче.
Така изтече този ден, който дълго ще се помни, а сутринта всичко се върна към старото. Любопитството угасна, ядът изстина, яростта утихна и отпадна и всеки се върна към обикновения си живот, наведе глава под ярема и понесе, както бог дал, участта си — без шум и с търпение.
То се знае, тук-там още приказваха за тези случки, но все по-рядко и по-немарливо, защото всекиму са по-близки собствените грижи и печали, които всеки ден поотделно му донася.
Дойде март и настанаха непоносими времена: тъмни и печални дни, прокиснати от влага, от дъжд или от мокър сняг, та едва можеше да се подаде човек из къщи. Слънцето сякаш се скри нейде из ниските зеленикави бездни на облаците, та не светваше дори за миг — снеговете бавно се топяха или пък омекнали и влажни се зеленееха от мокрота, сякаш обраснали с плесен; водата се задържаше в браздите и обливаше ниските места и дворищата, а нощем хващаше мраз, та беше трудно да се застои човек по заледените пътища и пътеки.
В такова кучешко време по-скоро се забрави за пожара, още повече, че нито Борина, нито Ягна, нито Антек дразнеха със себе си хорските очи. Забравиха ги като потънал на дъното камък, над който само от време на време водата се раздвижи, набръчка се, разклати се, разлюлее се, зашуми и пак затече спокойно.
Така минаха няколко дена, чак до последния — сирния вторник.
Понеже последните дни на сирница бяха като полупразници, още от сутринта наставаше голямо движение из къщите, защото украсяваха стаите и почти от всяка къща по някой отиваше в града, за да накупи туй-онуй, най-вече месо и някое парче колбаса или пръжки, само сиромашта трябваше да се задоволи с херинга, взета на вересия от евреина, и с картофи и сол.
У богатите още от пладне пържеха понички, та въпреки дъжда по цялото село се носеше миризма на прегоряла мас, на пържени меса и други още повече дразнещи вкуса неща.