Той скочи на крака, сякаш някой го удари с тояга, но тя излезе, без да обръща внимание на това. Тя вече не се страхуваше от крясъците и от гнева му, струваше й се като чужд и тъй далечен, та дори сама се чудеше на това, и макар че понякога в нея трепваше нещо като последен пламъчец на някогашна любов, като огнец, отрупан с печали и притъпкан, тя го гасеше съзнателно, със силата на спомените от онези непреболени обиди.
И други хора отиваха на черква, когато тя сви по големия път с тополите.
Настана ясен и хубав ден, слънцето още от сутринта грееше, силният мраз от нощта още не бе омекнал, от стрехите капеше като нанизи от лъскави маниста, заледените води по пътищата и изкопите светеха като огледала, а осланените дървета искряха на слънцето, пламтяха и като че ли в сребърна прежда се носеха по земята; чистото синьо небе, обсеяно с малки млечни облачета, трепкаше в слънцето като цъфнала нива с лен, когато стадо овци се втурнат в нея и така се наблъскат, че едвам се виждат белите им вълнести гърбове. Въздухът полъхваше чист, студен и тъй пресен, че човек с наслада го дишаше. Цял свят се развесели, локвите лъщяха, вкоравелите като стъкло снегове проблясваха като злато, децата разпалено се пързаляха по улиците и радостно кряскаха, тук-там под стрехите някой старец се беше припекъл на слънце, дори кучетата радостно лаеха и подгонваха присламчилите се за храна ята врани — и чуден слънчев топлик заливаше целия свят с яснота и с почти пролетна топлина.
Но в черквата Ханка бе облъхната от пронизителна хладина и дълбоко молитвено мълчание. Тиха служба вече се отслужваше пред големия олтар, народът в набожно съсредоточение, унесен в молитви, бе гъсто изпълнил средната част на черквата, заляна от потоци светлина, а окъснели все още прииждаха.
Ханка не отиде при другите. Тя тръгна, в страничната част на черквата, съвсем празна и тъй мрачна, че само тук-там позлатите лъщяха от ледените и съвсем оскъдни ивици светлина; тя искаше да остане сам-самичка с душата си и с бога, коленичи пред олтара на Възнесението, целуна пода, разгърна ръце и вгледана в благото лице на Богородица милостива, потъна в молитва.
Едва тук тя избухна в жалби, пред светите крака на утешителката тя принесе с най-дълбоко смирение и безкрайна надежда окървавената си в рани душа и правеше сърдечна изповед. Пред майката и господарката на целия народ тя се каеше за всички прегрешения, защото, разбира се, е била грешна, щом господ я е наказал, грешна е била! „И недоброжелателна към другите, и горделива, и крамолница, и немарлива, и да си хапна добре обичах, и помързяваше ме, и за божия служба небрежна — грешна бях“ — викаше тя с разпалена, обляна с кръв болка на сърдечно съкрушение, че е чудно как не се пръсна сърцето й, и се молеше за милост, просеше милосърдие и за тежките прегрешения на Антек и се блъскаше в сърдечна молба като някоя птичка, която бяга от смъртта и удря крила о прозореца, пърпори и писка жално да й помогнат.
Плачът й се раздрусваше и обгаряше от жаравата на молбите; от душата й като от жива рана изтичаше струя от молитви и плачове, които като кървави бисери се пръскаха на студения под.
Свърши се службата и всички в съкрушение, а мнозина и с плач пристъпваха към олтара и навеждаха покорно глави под пепелта, която свещеникът с гласна молитва на покаяние посипваше върху коленичилите.
Без да чака церемонията с пепелта, Ханка излезе вън и се чувствуваше с повишени сили и вече напълно уверена в божията помощ.
С вдигната глава отговаряше на хорските поздрави, мина неустрашимо между любопитните погледи и смело, макар и разтреперана, сви в Бориновата порта.
Боже мой, колко време кракът й не бе стъпвал тука, а като някое куче винаги отдалече и жално заобикаляше и сега с любовен поглед обгръщаше и къща, и сгради, и огради, и всяко блеснало в своята посивялост дърво и тъй незабравимо, като че ли всичко това бе от нейното сърце израсло и беше от нейната кръв. Душата й се разсмя от радост и тя бе готова да разцелува тази свещена земя. И едва стъпила пред къщи, Лапа се хвърли върху й с такова радостно скимтене, че Южка чак излезе в отвода да види и застана учудена, сякаш не вярваше на очите си.
— Ханка! Господи! Ханка!
— Аз съм, аз съм, не ме ли познаваш? Тука ли си е тате?
— В къщи е… в къщи… добре си дошла… Ханке!… — и момичето се разплака и целуваше ръцете й като на майка рождена.
А старият, като чу гласа, излезе сам да я посрещне и я въведе в къщи. Развълнувана от появата му и от спомените, които я облъхваха от всяко кътче на любимата й къща, тя се хвърли в краката му и заплака. Бързо се успокои, защото старият я заразпитва за децата и съчувствено съжаляваше и нея, и дето беше отслабнала. Всичко му разказа, нищо не скри, само че я уплаши голямата промяна в него; той се беше състарил в това късо време, беше много измършавял и страшно се беше прегърбил, лицето му беше както и по-рано, но още по-обтегнато и още по-строго.