Приказваха си дълго, без да споменат нито веднъж нито за Антек, нито за Ягна: и двамата се пазеха да се докоснат до тия назрели болки и когато след един час тя тръгна да си върви, той поръча на Южка да й приготви в една торба всичко, каквото може, та Витек трябваше да я закара с шейничката, защото тя не би могла да я повдигне, а на изпроводяк й даде няколко злоти, колкото да има за сол, и рече:
— Идвай по-често, всеки ден ако щеш, не се знае какво може да стане с мене, та наглеждай дома, Южка не ти е нищо крива.
И тя си тръгна, като мислеше по пътя върху думите на свекъра си и почти не чуваше Витек, който й шепнеше, че кметът и помощникът идват всеки ден и настояват пред стария да се помири с Ягна, че той веднъж ходил дори при свещеника с Доминиковица, която вчера до късно през нощта разговаряла със стария. И бъбреше всичко, което знаеше, за да й се умилква.
В къщи тя завари Антек, който беше още там и си поправяше ботуша при прозореца; той не я погледна дори, едва когато видя Витек и торбата, се обади ядосано:
— Гледам, по просия си ходила…
— Щом съм изпаднала като просякиня, трябва от хорска милостиня и да живея.
А когато Витек си излезе, той избухна разгневен:
— Казвал съм ти, дявол да го вземе, да не ходиш у баща ми!
— Сам той ме повика, затова отидох; сам ми даде, затова взех; няма да умирам от глад, нито пък ще дам децата ми да умрат, щом ти се не грижиш!
— Веднага да му го върнеш, нямам нужда от нищо негово! — завика той.
— Но аз и децата ми имаме нужда.
— Казвам ти, върни го или сам ще го занеса; ще му го натъпча в гърлото да се задуши от своята добрина, чуваш ли, или всичко ще изхвърля през вратата!
— Само се опитай, само да се допреш, и ще видиш! — изръмжа тя и хвана кобилицата, готова да се брани докрай, така намръщена и разярена, че той се отдръпна смутен от тоя неочакван отпор.
— Евтино те е купил, с комат хляб като някое куче — промърмори той мрачно.
— Още по-евтино ти продаде и нас, и себе си за една Ягнина фуста! — кресна тя, без много да му мисли, а той се сви като с нож прободен, но Ханка изведнъж като че ли побесня; заляха я спомените от обидите, та избухна в неочакван, придошъл поток от вечно таени припомняния и жалби, нищо не му прости, не забрави нито една негова вина, нито една пакост, а току шибаше по него като с бухалка; да би могла, в същия миг би го убила!…
Антек се уплаши от нейното побесняване; нещо се раздвижи в гърдите му, той се наведе и не знаеше какво да каже. Гневът го напусна и горчив, хаплив срам заля душата му, та взе шапката си и избяга от къщи.
Дълго не можа да разбере той промяната в нея и като изоставено куче само вървеше напред, съвсем безпаметен — както впрочем всеки ден…
От онзи ужасен миг на пожара с него ставаше нещо страшно, сякаш съвсем беше побеснял. На работа не ходеше, макар че воденичарят изпраща няколко пъти да го викат, а само скиташе из селото, седеше и пиеше в кръчмата, кроеше все по-кървави планове за отмъщение и нищо повече не виждаше — та дори не го интересуваха и подозренията за пожара.
— Нека, нека само да ми каже някой в очите! — рече той високо на Матеуш в кръчмата, за да чуят и другите.
Той продаде на евреина и последната юница и я пропиваше с другарите си, понеже се беше сприятелил с най-лошите хора в селото. Към него се бяха прилепили такива като Бартек Козела, като Филип Отвъдния, Франек воденичарския и най-лошите Гулбасови обесници, които при всеки скандал бяха винаги първи и постоянно се скитаха из село като вълци и оглеждаха какво биха могли да откраднат и да занесат на евреина за водка. Но на него му беше все едно какви са те, стига само да имаше дружина, защото му се подмазваха и като кученца го гледаха в очите, така че макар и да ги биеше понякога, често им поръчваше шишенца и ги бранеше от другите.
И всички заедно правеха такива скандали, нападения и побоища из село, че всеки ден се оплакваха от тях на кмета, дори и на свещеника.
Матеуш го съветваше, но напразно; напразно и Клемб от искрено приятелство го заклеваше да се опомни и да не се погубва сам, напразно го увещаваше — Антек нито слушаше, нито позволяваше да му се говори, все повече и повече се забравяше, пиеше и се заканваше, и негодуваше вече против цялото село.