На хората бе неизказано тежко на душите; само с това се подкрепяше и радваше всеки, че още една-две недели да изтрае, и пролетта вече ще надвие напълно и ще заплати за всичко, но засега времето постоянно бурлееше, та се не изтрайваше. Покривите прокапаха, намести шибаше през стените и през прозорците, от всички страни течеше, та вече не можеше човек да излезе наглава с тази вода, която постоянно прииждаше от нивите, пълнеше изкопите, а пътищата лъщяха като бистри потоци, наводняваше уличките и дворищата, седеше на кални локви по дворовете и понеже снегът от ден на ден все повече се топеше и постоянно валеше дъжд, земята се бързо размръзваше, ледовете се топяха и по някои изложени на слънце места ставаше такава кал, че трябваше да слагат пред къщи дъски или пък да правят пътеки със слама.
И нощите бяха тежко поносими, разбучали се, дъждовити и толкова тъмни, та често изглеждаше, че всякаква светлина за вечни времена е изгаснала. Дори вечерно време рядко в някоя къща палеха огън; хората си лягаха още при мръкване, толкова отегчително беше времето, само там, където се събираха на преденки, светеха прозорци и се носеха тихи песни: „Горки печали“ и други такива тъжни за мъките Христови, а вятърът, дъждовете и шумът на дърветата, които се блъскаха в плетищата, им пригласяха.
Та не беше и чудно, че Липци като че ли потъна в тази мокрота, защото мъчно се различаваха къщите от размекналите ниви и от дъжделивия свят; селото едва прозираше в тези сиви, приведени доземи, мокри, почернели и съвсем жалки къщи; а пък туй ниви, градини, пътища и небе се виждаха като една синя пропаст и съвсем не можеше да се разбере къде е началото, къде краят.
При това беше такъв неприятен и пронизителен студ, та рядко понякога се мяркаше човек по улиците, а дъждът все ръмеше, вятърът духаше, дърветата се люшкаха и по целия свят лъхаше тъга, наоколо бе пустош, цялото село утихнало като умряло, едничките живи гласове бяха, дето някое добиче измучаваше над празна ясла или петли пропяваха от време на време, или пък гъсоци, отделени от мътещите гъски, се разгакваха по дворищата.
И понеже дните биваха все по-дълги, и на хората все повече омръзваше, тъй като никой нямаше никаква работа: неколцина работеха на стружнята, неколцина превозваха на воденичаря материал от гората, а другите се мъкнеха от къща на къща и седеха по съседите си, колкото ден да мине. Тук-там някой по-трудолюбив се заемаше да поправя било плугове, било брани или друго някое сечиво, потребно при орането при идващата пролет, но и тази работа вървеше тежко и не спореше, защото неспирният валеж омръзваше и угриженост пронизваше сърцата на хората, защото есенниците много пострадаха от застудяванията — на някои от по-ниските места изглеждаха съвсем измръзнали, на мнозина се свършваше храната за добитъка и гладът назърташе вече из оборите, някъде пък картофите бяха измръзнали, другаде болести се настанили в къщи, а мнозина привършваха и храната за себе си.
В много къщи готвеха чорба само веднъж на ден с едничка приправка — солчица, и все по-често се запътваха към воденичаря за крина храна срещу кърваво отработване, защото той беше страшен кожодер, а никой нямаше нито грош спестена пара, нито да закара нещо на пазар да продаде. Други пък отиваха при евреина да му се молят я кривачка сол да им даде на вересия, я кило булгур, я пита хляб.
Нямаше как, гладен корем не пита.
Изгладнял народ имаше много, а припечелване никакво и никой не даваше работа. Самите по-заможни стопани нямаха какво да работят, пък дворянинът, като се зарече, че няма да даде на липчани да изкарат нито грош от гората, не отстъпи пред никакви молби, макар че ходи цяла делегация при него. То се знае, у безимотните и у по-бедните стопани немотията бе тъй голяма, че добре бяха и благодаряха на бога ония, които имаха поне малко картофи със сол и горчиви сълзи като подправка.
Разбира се, че по тия причини в селото наставаха и постоянни оплаквания, свади и караници, па и побои, защото народът изнемогваше, ходеше угрижен, несигурен за утрешния ден, отровен от тревоги и току търсеше случай да върне тъпкано на другите това, което го ядеше отвътре — па и без това къщите чак се тресяха от сплетни, закани и одумки.
На всичко отгоре се струпаха над селото и разни дяволски болести, както впрочем си биваше обикновено подпролет в нездраво време, когато излизат ония смрадливи изпарения из разкисналата се земя. И най-напред се появи шарката, която като някой ястреб въз гъсета се спусна върху децата, душеше ги на десетици, па взе тук-там и някои по-възрастни, дори и двете най-малки деца на кмета доведените доктори не можаха да спасят и ги отнесоха на гробищата, после пък трески, бодежи и разни други болки се струпаха върху старите и във всяка втора къща някой пъшкаше, беше пътник за оня свят и чакаше божието милосърдие, та Доминиковица не смогваше да лекува, а понеже започнаха и кравите да се телят, па и някои жени зараждаха, бъркотията в селото ставаше все по-голяма и смущението още повече се увеличаваше.