Поради тия работи народът се бунтуваше в себе си и все по-нетърпеливо ожидаше пролетта, тъй като всекиму се чинеше, че само да се стопят снеговете, да се оттече водата и изпръхне земята, да пекне слънцето, за да може да се излезе с плуг на нивата, ще се свършат и бедствия, и скърби.
Но на всички се струваше, че пролетта тази година идва по-бавно, отколкото през миналите години, защото постоянно валеше, а земята по-бавно се отцеждаше, водите по-лениво се оттичаха, и което бе по-лошо — кравите още не линееха и дългата им козина все още седеше, а това показваше, че зимата ще трае по-дълго.
И щом само настанеше един час по-сух и със слънце, веднага пред къщите наизлизаха хора, едни издигаха глави и гледаха небето дали не се тъкми за по-дълга промяна, а където имаше бабички, заставаха под стрехите да нагреят изнемощели кости и всички деца от къщята изтичваха с врясък по улиците като кончета, пуснати пръв път на паша.
И в такова време колко радост, колко веселие и смехове имаше!
Целият свят се заливаше от слънчевите пламъци, всички води горяха в светлина, изкопите бяха догоре пълни сякаш с разтопено слънце, а пътищата изглеждаха направени като от разтопено злато, измитият от дъждовете лед на вира бляскаше възчерен като цинкова тепсия, дори дърветата изпущаха искри от неопадалия иней по тях, а набраздените от бари полета лежеха още онемели, черни и сякаш вече дишащи топлина и пълни с пролет, с искри и шум на води. Нестоплените тук-там снегове светеха с белината си като простряно на белилки платно; небето посиняваше, разкриваха се примъглени далнини, омотани сякаш в паяжини, та погледът ги пронизваше и отлиташе татък хе-е към необхватните поля, към тъмната редица на селата, към окрайнините на горите, по целия напоен с радост свят, а из въздуха се носеха такива мили пролетни ухания, че в сърцата хората се обаждаше радостен вик, душите се устремяваха навън, всекиму се искаше да литне в това слънце като птиците, които вече идваха нейде откъм изток и се къпеха в чистия въздух; всеки излизаше весел пред къщи и с доволство повеждаше разговор дори с неприятелите си.
И тогава замлъкваха свади, угасваха препирни, доброта обхващаше сърцата, по село се понасяха весели възклицания, които изпълняха с радост къщите и трепкаха като чуруликания из топлия въздух.
Разтваряха широко къщите, откачваха прозорците, за да пуснат малко въздух в стаите, жените излизаха да предат пред къщи, дори изнасяха на слънце децата в люлки, из отворените обори се чуваше час по час тъжно мучене на добичета, коне пръхтяха и се дърпаха от юздите навън, а гъските избягваха от полозите си и се разгакваха с гъсоците из градините, петли пееха по плетищата, а кучетата лаеха като безумни из улиците и тичаха заедно с децата из калта.
Народът заставаше пред портите и с примижали от светлината очи гледаше радостно потъналото в слънце село, чиито прозорци сякаш горяха. Жените се разговаряха през градините със съседките си, та се чуваше по цялото село, казваха си, че някой чул вече чучулига да пее, че и стърчиопашка видели на тополовия път; или пък някой видял високо под облаците верига от диви гъски и веднага половината село изтичваше да гледа, а друг след това разказваше, че вече и щъркели имало в лъките зад воденицата. Но на това не повярваха, защото нямаше още средата на март! А някой пък, като че ли от Клембовите момчета, донесе първата съсънка: тичаше от къща на къща с нея, та гледаха учудено този блед цветец като най-голяма светиня!
Това измамно затопляне караше хората да мислят, че пролетта започва, че току ще излязат по нивите с плугове, ето защо с толкова по-голямо неспокойствие и с дълбока печал гледаха как изведнъж небето се заоблачи, слънцето се скри и студен вятър повея, лъчите угаснаха, светът потъмня и пак заръмя ситен дъжд!… А вечерта захвана така да вали един мокър сняг, че в няколко мига пак побеляха и село, и поля.
Всичко се върна към предишния живот така бързо, че през новите дъждовити, виелични и пълни с калища дни онези слънчеви часове на мнозина се виждаха само като просънуван сън.