— Все така ли е проклет? — попита Ягустинка и се тъкмеше да раздуха огъня.
— Все така — отвърна Южка, като се ослушваше тревожно.
Пък така си и беше, защото от деня на помиряването с жена си, за което тъй бързо се съгласи, та всички се почудиха, той се промени до неузнаваемост. Винаги е бил твърд и мъчно отстъпчив, но сега стана съвсем като камък. Прие той Ягна у дома, нищо не й надумваше, но се отнасяше към нея също като към слугиня — тъй я смяташе и като такава я зачиташе. Не помогна нито умилкването й, нито хубостта й, нито дори злината й, нито така наричаното дуене и сърдеж, с които жените воюват против мъжете. Той никак не мареше за това, сякаш тя беше чужда, а не негова венчана жена, та дори и не гледаше що върши тя, ако и да знаеше добре за срещите й с Антек.
Не я дори и следеше, като че ли не искаше и да знае за нея. Няколко дена след помиряването той отиде в града и се върна чак на другия ден; приказваха си из село от ухо на ухо, че правил някакви приписи при нотариуса, а други пък бърбореха тихо, че навярно е отнел приписа на Ягуша. Разбира се, че никой не знаеше истината освен Ханка, която сега беше любимка на свекър си и той на нея доверяваше всичко и с нея се съветваше. Но тя нито зъб не обелваше пред никого, отбиваше се всеки ден при стария, а децата й почти не излизаха от дома му и често дори спяха при дядко си, тъй много ги обичаше той.
Борина пък от този момент като че ли се окопити, ходеше както и по-рано изправен, гледаше смело на живота, само че стана много сърдит, за малко нещо избухваше и за всички беше тежък, просто нетърпим, защото всичко трябваше да му се прекланя доземи и трябваше да бъде както той иска, ако не — да се маха.
Наистина, никому нищо лошо не вършеше, но и добрини изобщо не правеше: това много добре чувствуваха съседите. Пое той домашните работи в свои ръце и нито за миг не ги оставяше, внимателно пазеше килера, а още повече джоба си, всичко сам плащаше и пазеше строго да не пилеят нищо, към всички в къщи беше строг, особено към Ягуша. Никога не й казваше добра дума, а я хокаше като някой мързелив кон и в никой случай не омекваше; не минаваше ден без караници, а често играеше и ремъкът или нещо по-кораво, защото и у Ягна бе влязъл някакъв дявол и я тласкаше все да върви напук.
Колкото за подчинение, тя се подчиняваше, принуждаваше я, защото той я хранеше и неговата воля трябваше да бъде, но на всяка негова лоша дума тя с десет отговаряше, на всяко подвикване вдигаше такъв крясък, такъв ад причиняваше, че по цялото село се чуваше. Този ад кипеше постоянно в къщи, сякаш и на двамата се харесваше това, и в своята злина правеха всички усилия да си надвият един на друг и никой не искаше да отстъпи пръв.
Напразно Доминиковица се опитваше да ги сдобри; не успя да победи нито упоритостта им, нито жалбите им, нито обидите, които растяха в сърцата им. Любовта на Борина отмина като ланската пролет, за която никой не помни, а остана само живият спомен за нейната изневяра, кървавият срам и лютата неумилостивима злоба. Значително се промени и душата на Ягна; зле й беше, тежко и толкова противно, че повече не можеше да бъде. Още не бе в състояние да прецени вината си, а чувствуваше наказанието по-болезнено, отколкото други жени, понеже имаше и по-чувствително сърце, па беше и по-галено отгледана и много по-нежна от другите.
Как се мъчеше, боже мой, как се мъчеше!
Наистина, тя всичко правеше напук на стария, без принуда не отстъпваше, бранеше се, както можеше, но този ярем все по-тежко и по-мъчително превиваше врата й, а спасение отникъде. Колко пъти искаше тя да се върне при майка си, но старата не се съгласяваше, а отгоре на туй я и заплашваше, че ще я върже и насила ще я заведе при мъжа й… И какво да прави? Какво? Когато не успя да живее с мъжа си както другите жени, които не се оплакват от мъжете си, но и радости никакви в къщи си нямат, а търпеливо понасят домашния ад, дето всеки ден се бият с мъжете си и всеки ден помирени лягат да спят при тях. Не, не успя да направи тя това, животът все повече й омръзваше и някаква неизказана тъга се разрастваше в душата й. Нима знаеше защо?
Вярно е, че на злото със зло отплащаше, но в душата си беше постоянно изплашена, винаги се чувствуваше страшно онеправдана и беше тъй нажалена, че неведнъж проплакваше цели дълги нощи, та чак възглавницата й се измокряше, а неведнъж дните на свади и караници й омръзваха дотолкова, че беше готова да бяга където й видят очите!