Но къде да иде?
Светът наоколо беше открит, но толкова страшен и непроницаем, толкова чужд и глух, че тя примираше от страх като някоя птичка, когато я хванат деца и я захлупят под гърне.
Та не беше и чудно, че поради всичко това тя се стремеше към Антек, макар че го обичаше като че ли само от страх и отчаяние: защото тогава, след онази страшна нощ, когато избяга при майка й, нещо се скъса в душата й и умря, та не я теглеше вече към него с цяла душа, както по-рано, не тичаше с разтуптяно сърце и с радост на всяко негово повикване, а отиваше като че ли по принуда и затова, че в къщи й беше зле и досадно и понеже искаше да го направи напук на стария, а и понеже й се струваше, че ще се върне някогашната силна любов — но дълбоко в дъното на сърцето й се разрастваше люта като отрова жалба против него, че всичко, което я сполетя, всичките тези скърби и измами, целият този тежък живот, всичко това е зарад него, както и по-тихата и никога неизказана жалба, че той не е същият, когото тя обичаше в душата си — дива, разкъсваща жалба от измама и разочарование. Нали по-рано той й се виждаше някакъв друг, който с любовта си се издигаше до небето, приневоляваше с добротата си, беше най-мил от всичко на света и така се различаваше от другите, че не си приличаше по нищо с тях — а сега й се струваше също като другите мъже, дори по-лош, защото от него повече се боеше, отколкото от Борина, защото я плашеше със своята мрачност и страдание и я ужасяваше с упоритостта си. Беше я страх от него, той й се струваше див и страшен като разбойник из горите, ами как, самият свещеник го укори в черквата, цялото село се отдръпна от него, хората го сочеха с пръст като най-лош човек; от него лъхаше някакъв ужас на смъртен грях, така че неведнъж, като слушаше гласа му, замираше от страх, защото й се струваше, че в него беше самият сатана и целият ад наоколо. Тогава в душата й ставаше страшно, като когато свещеникът укорява хората и ги заплашва с мъките!
Дори на ум не й идваше, че и тя носи същите негови грехове, къде ти, и ако понякога размисляше, то беше само върху неговата промяна. Тя не можеше дотам ясно да пресметне, а само силно чувствуваше, че сърцето й все повече изстива към него, и неведнъж се вцепеняваше в прегръдките му като тресната от гръм, оставяше се да я прегръща, защото не можеше да се опре на такъв змей… При това беше млада, силна, с такава гореща кръв, а пък той чудно как не я задушаваше, и въпреки всичко, което мислеше, тя му се отдаваше все тъй страстно, с оная стремителност на ожаднялата за вечно топли дъждове и слънце земя, само че нито веднъж душата й не падна в краката му с оная невъздържана радост, нито веднъж чувството й не се помрачи от такова щастие, което сладостно води чак до прага на смъртта, нито веднъж не се забрави напълно, не! Тогава тя мислеше за дома, за работите и какво още да направи напук на стария, а понякога желаеше по-скоро да я пусне и да си отиде.
Сега именно се въртеше всичко това в главата й, тя оправяше водата от ровниците към двора, работеше от немай-къде, по заповед, като внимателно следеше гласа на стария и го търсеше из двора. Петрек работеше усърдно, под ръцете му шумеше изхвърляната пръст и кал, а тя само толкова, колкото да се види, че работи, и щом старият си отиде в къщи, тя намъкна наметката на глава, прескочи внимателно прелеза и отиде под Плошковата плевня.
Антек я чакаше вече.
— Чакам те цял час — прошепна той с укор.
— Могъл си и да не чакаш, щом си имал другаде работа — измърмори тя неразположено, като се оглеждаше наоколо, тъй като нощта беше доста светла, дъждът беше престанал, само студен сух вятър подухваше откъм гората и блъскаше шумно из градините.
Той я прегърна силно към себе си и зацелува лицето й.
— Миришеш на водка като бъчва! — пошепна тя и се отвърна с отвращение.
— Защото съм пил, вонее ти вече устата ми…
— Пък ти, само за водката си мислех! — каза тя по-меко и по-тихо.
— И вчера бях тук, защо не излезе?
— Много студено беше, па и страшна работа имам.
— Вярно, па и стария трябва да галиш и завиваш с юргана — рече той през зъби.
— Та той не ми ли е мъж! — рече тя твърдо и нетърпеливо.
— Ягно, недей ме дразни!
— Щом ти не харесва — не идвай, няма да плача за тебе.
— Дотяга ти да излизаш при мене, дотяга ти…
— Ами как, току постоянно хър-мър на мене като на куче някое…
— Помни, Ягушо, че и аз имам толкова грижи, та не е чудно да изпусне човек някоя тежка дума, но то не е от зло сърце, не е — шепнеше покорно той, като я прегърна, притискаше я сърдечно към себе си, но тя бе вцепенена, сърдита и ако го целунеше, то биваше като по принуда, и ако кажеше нещо, то само тъй, колкото да не мълчи, и все се оглеждаше и искаше да си отиде.