Той чувствуваше добре всичко това и сякаш коприва сложиха в пазвата му, така го парна, та пошепна с плах укор:
— По-рано не бързаше толкова…
— Страх ме е, всички в къщи може да ме търсят…
— То се знае, по-рано цяла нощ да останеше, не те беше страх, много си се променила…
— Не дрънкай, защо пък да съм се променила?…
Млъкнаха, като се прегърнаха силно, понякога се притискаха по-горещо, обзети от внезапна похот, и търсеха страстно устата си, понесени от общата вълна на спомените, от чувството за виновност един към друг, от укори към себе си, от страшно желание да потънат един в друг — но не успяваха, защото душите им бягаха далече една от друга, не намираха нежни и успокоителни думи, защото в сърцата им кипяха горчиви и толкова живи обиди, та ръцете им неволно се отпущаха. Те охладняваха един към друг и стоеха като студени стълбове, само сърцата им биеха неспокойно, а на устните им се въртяха думи на сърдечност и утешение, каквито искаха да си кажат, но не успяваха.
— Обичаш ли ме, Ягушо?
— Веднъж ли съм ти казвала? Не излизам ли при тебе винаги, когато поискаш… — отвърна тя уклончиво, като избягваше погледа му и притискаше бедрата си към него, защото някаква мъка стягаше душата й и напълни очите й със сълзи, та й дойде да заплаче пред него и да иска извинение, че вече не ще може да го обича. Но той веднага разбра това, тъй като този глас падна като лед на сърцето му, та цял потрепера от болка, и пълна с укори и невъздържани жалби злоба заля сърцето му.
— Лъжеш като циганка; всички ме отбягват и ти бързаш след другите, обичаше ме, то се знае, като някое зло куче, което може да те ухапе и от което мъчно можеш да се отбраниш! Разбира се! Виждам душичката ти, знам те аз добре и знам, че ако рекат да ме обесят, ти първа не би пожалила въжетата от конете; ако рекат с камъни да ме убият, първа би хвърлила камък по мене — говореше той бързо.
— Янтоше — простена тя в ужас.
— Да мълчиш, когато аз говоря — викна той страшно и издигна пестници. — Казвам самата истина. А щом е дошло дотам, все ми е едно, все ми е едно!
— Трябва да си бягам, ето викат ме! — простена тя страшно изплашена и искаше да си отиде, но той я хвана за ръка, та не можеше да трепне, и говореше с пресипнал, зъл, пълен с омраза глас:
— Ще ти кажа още и това, защото ти с щурата си глава не можеш да го разбереш, че ако дойдох дотам, та станах като последното куче, то е зарад тебе, затова, че те обичах, разбираш ли, затова! За какво свещеника ме нахока и изгони из черква като разбойник? — Зарад тебе! За какво цяло село се отдръпна от мене като от крастав? — Зарад тебе! Всичко претърпях, пренесох, дори не отмъстих и за това, дето стария ти приписа толкова много от моя роден имот… А ти вече ме мразиш, виеш се като риба, лъжеш, бягаш, боиш се от мене и както всички гледаш на мене като на някой убиец, и то най-лошия! Друг, друг ти трябва вече, иска ти се да тичат ергените след тебе като кучета пролетно време, ти!… — викаше той безумно и всичките ония обиди, злини, с които се хранеше отдавна, с които живееше, струпваше върху нейната глава, за всичко нея обвиняваше, нея проклинаше за това, което изстрада, докато най-сетне гласът му пресекна и такава злоба го обзе, че се нахвърли върху й с пестници, но в последния миг се опомни, блъсна я само към стената и бързо си отиде.
— Божичко! Янтоше! — викна тя силно, като изведнъж разбра какво стана, но той не се върна. Тя се спусна отчаяна след него, пресрещна го, увисна на шията му, но той я откъсна като пиявица от себе си, хвърли я на земята и полетя, без дума да каже, а тя падна в страшен плач, сякаш целият свят се събаряше върху нея.
Едва след доста време дойде малко на себе си, без да може още да разбере всичко, само чувствуваше страшно, че я сполетя зло, че страшна несправедливост й сториха, че сърцето й се пръска от болка, че се задушва, и й идеше да вика с всички сили, по целия свят да се чуе — че не е виновна, не е виновна!
Вика тя след него, макар че затихнаха и стъпките му, вика из цялата тази нощ — напразно.
Дълбока, тежка покруса, сърдечна жалба и глух, угнетяващ, ужасен страх, че той не ще се върне вече, и предишната, изведнъж възкръснала любов я връхлетяха като тежко твърдо бреме от неутолими скърби и тя, без да обръща на нищо внимание, ревеше с глас, упътила се към къщи…
На входа Ягна се срещна с едно от Клембовите момчета, което само надникна в стаята и викна: