— Селската гора секат! — и полетя по-нататък.
В един миг тази вест се разля по селото, избухна като пожар и обзе всички сърца с грижи и страшен гняв, та вратите вече не се затваряха; така тичаха с новината от къща на къща.
То се знае, че работата бе важна за всички и толкова страшна, та цялото село изведнъж утихна, като че гръм беше ударил; ходеха плахо, на пръсти, приказваха си шепнешком и отмерваха думите, като се оглеждаха неспокойно и внимателно слушаха, никой не викаше, никой не се вайкаше и никой не се заканваше, защото всеки чувствуваше в тази минута, че това не е шега, че е работа, на която женски брътвежи няма да помогнат, а само умно размисляне и общо решение.
Беше вече късна вечер, но никому не се спеше, мнозина пропуснаха да вечерят, забравяха за вечерните грижи в къщи, забравяха и себе си, а само сновяха по улиците, стоеха пред портите или край вира и тихи, тревожни, спотаени шепоти като бръмчене на пчели се носеха из тъмнината.
И времето бе по-тихо, дъждът престана, дори малко се проясни, по небето като стада се носеха облаци, а долу ниско повяваше студен вятър, та земята започна да се стяга на буци, мокрите черни дървета побледняха от иней, а гласовете, макар и спотаени, се носеха по-ясно.
Изведнъж се разчу, че някои стопани се събрали и отиват при кмета. Преминаха Винчорек и Гжеля куцият; минаха Михал Цабан и Франек Билица, братовчед на Ханкиния баща; мина Соха, мина Валек с кривата уста, Юзеф Вахник, Кажимеж Шикора, дори и старият Плошка — само Борина никой не бе видял, но казаха, че и той бил отишъл…
Кметът не беше у дома, защото веднага след пладне бе заминал в града за канцеларията, затова всички вкупом се запътиха към Клемб; след тях вървеше доста свят — жени, деца, но затвориха вратата, не пуснаха никого вътре, а пък Войтек, Клембовото момче, имаше заповед да наглежда по улиците и към кръчмата дали няма да се покаже някъде стражар.
А пред къщи, пред портата, дори и на пътя се събираше все повече народ. Всеки беше любопитен да узнае какво ще решат старите, а пък и те дълго време се съвещаваха, но никой не знаеше какво и как, защото през прозореца се виждаха само наведените им в кръг край огнището, побелели глави, пред тях гореше огънят, а старият Клемб разправяше нещо, навеждаше се ниско и час по час удряше силно с пестница по масата.
Нетърпението у застаналите отвън растеше от минута на минута, докато Кобус, па и Козеловица и някои момчетии започнаха да вдигат шум и да негодуват с глас срещу съвещаващите се, че нищо добро няма да решат за народа, защото гледат само себе си, че са готови дори да се погодят с дворянина, а другите кучета ги яли!…
Кобус заедно с коморниците и с другите бедни се беше вече така разсърдил, че увещаваше открито да не гледат ония там, а да помислят за себе си, да вземат едно решение, но бързо, докато е време, докато онези още не са ги продали.
В този миг се появи Матеуш и извика да отидат в кръчмата и там да обмислят по-свободно, а не да лаят като кучета на чужд плет…
Това се хареса на народа и всички вкупом тръгнаха към кръчмата.
Евреинът вече гасеше лампите, но се принуди да отвори и гледаше развълнувано нахлуващата навалица. Те влизаха мълчаливо и спокойно, заемаха всички пейки, маси и кътища, защото никой не пиеше, а само се събираха сбито накуп и разговаряха тихо, като чакаха някой да започне пръв…
Не липсваха готови да вземат първи думата, но всеки още не се решаваше да почне и се оглеждаше към другите, докато Антек стана, скочи насред и веднага започна остро да се заканва на дворянина…
Но макар че на всички допадна на сърцето, малцина одобряваха речта му, страняха от него, гледаха го накриво, намръщено, дори му обръщаха гръб, защото още твърде живо помнеха укорите на свещеника, па и неговите греховни простъпки. Той се правеше, че не забелязва това, и понеже изведнъж се унесе и като че ли някакъв див, войнствен бяс го обзе, накрай завика с всички сили:
— Дръжте се, селяни, не отстъпвайте, не прощавайте злото, което ви правят! Днес ви взимат гората, а ако не се браните, утре ще протегнат ноктите си за земята ви, за къщите ви, за стоката ви! Кой ще им забрани, кой ще излезе насреща?…
Изведнъж народът се раздвижи и глухо ръмжене се понесе из кръчмата, тълпата се залюля енергично, очите диво засвяткаха, стотина пестници се издигнаха вкупом над главите и стотина гърди ревнаха изведнъж като гръмотевици…
— Няма да дадем! Няма да дадем! — гърмяха те, та чак кръчмата се затресе от сила.