Водачите това и чакаха, защото Матеуш, Кобус, Козеловица, а после и други внезапно наскачаха в средата и току почнаха да викат, да заплашват, да подбуждат… кръчмата внезапно се заля от крясък, от заплахи, от ругатни, тропане с крака, удряне пестници по масите и с гръмлива страшна врява на разгневен народ.
Всеки викаше, каквото си знаеше, всеки се мръщеше, всеки съветваше различно, та се блъскаха безумно като затворени в котора кучета, които нямаше кой да пусне навън и да ги насъска въз неприятеля… Вдигна се страшна врява, крясъци и закани, защото народът беше побеснял и изливаше недоволството си от неправдата, която му се правеше, а не можеше да дойде до едно съгласие, че нямаше такъв човек, който да преодолее всички със сила и да ги поведе към отмъщение…
Събраха се на отделни купчини и във всяка имаше по някой устатник, които най-силно крещеше и се заканваше, а водачите сновяха из навалицата, подхвърляха, където трябва, по някоя остра дума и най-накрай никой никого не слушаше, защото всички викаха едновременно.
— Половината гора изсекли и такива дъбе, дето петима не могат ги обгърна.
— Клембовчето, Клембовчето видяло!
— И другата, и другата ще изсекат, няма да ви молят за позволение! — изкряска Козеловица, като се провираше към тезгяха.
— Всякога, по всякакъв начин са пакостили на народа.
— Щом сте такива щури овци, нека ви гонят, където искат…
— Дръжте се, дръжте! Да идем всички да ги разгоним и да си вземем гората!
— Да ги изтрепем тия пакостници!
— Да ги изтрепем! — креснаха всички заедно и пестниците пак се вдигнаха заплашително, страшен рев избухна, цялата тълпа закипя от омраза и закани, а когато поутихна, Матеуш викаше при тезгяха на своите другари:
— На всинца ни е тясно като в мрежа; отвред все чифлици, като стени притискат от всички страни селото и го задушават: кравата речеш да си напасеш зад селото — веднага в дворянско ще нагазиш; конете си изпуснеш — зад слога чифлишко; камък да хвърлиш, в чифлишко ще падне!… Веднага хващат, веднага съдилища, веднага глоби!
— Вярно! Вярно!… Ливадата добра, два пъти се коси — чифлишка, най-хубавите ниви, разбира се — чифлишки, гората — всичко чифлишко — добавяха и другите в съгласие.
— А ти, народе, ори пясъците, топли се с лайна и чакай милост от бога!
— Да си вземем горите, земята да си вземем! Нашето си да не даваме!…
Дълго крещяха тъй, блъскаха се насам-натам и се заканваха ядовито, а понеже приказваха нависоко и твърде разпалено, мнозина почувствуваха потребност от водка, за да подкрепят силите си, други пък пиеха бира, за да се поразхладят, а трети си спомниха за недоядените вечери, та викаха на евреина за хляб и херинги.
И когато си хапнаха и пийнаха, остървението поохладя и захванаха да се разотиват полека-лека, без да решат нещо.
А пък Матеуш, Кобус и Антек, който през всичкото време стоеше настрана и си пресмяташе нещо, отидоха у Клембови и като завариха там стопаните, решиха заедно с тях нещо за следния ден и се разотидоха тихо по домовете си.
Беше вече късна нощ, лампите по къщите бяха угаснали, тишина зацари по селото, тук-там само куче залайваше или вятър зашумяваше, та премръзналите овошки се блъскаха като неприятели една о друга в тъмнината, а после дълго и неспокойно шумоляха. Доста студено беше, плетищата побеляха от слана, но веднага след полунощ звездите се скриха, притъмня, стана мрачно и някак страшно…
Всички спяха, но сънят им бе тежък и трескав, сегиз-тогиз се понасяше тих детски плач или някой се пробуждаше цял изпотен и така някак чудно изплашен, че трябваше с молитва да подкрепя душата си; другаде някакви гърмежи смущаваха съня, та скачаха да гледат да не са крадци. Някои викаха в съня си и после казваха, че нещо ги душело; или пък някъде кучета тъй жално завиха, че дори сърцата отмаляваха от тревога, от ужасни предчувствия, от страх…
Провлече се дълга и тежка нощ, която омотаваше душите с тревога, неспокойствие и страшни сънища, пълни: с призраци и видения.
А щом се зазори и малко нещо се раздени, та тук-там някой бе вече отворил очи и повдигаше сънна и тежка глава, Антек се залетя към камбанарията и заби камбаната като за пожар…
Напразно Ямброжи и органистът го спираха. Той ги изпсува, налиташе дори да ги бие и с все сила си вършеше своето.
Камбаната биеше бавно, непрекъснато и тъй тъжно, че страх обземаше сърцата, хората разтревожени й изплашени изтичваха полуоблечени навън да питат какво се е случило и още пред къщи се заслушваха като вкаменени, защото камбаната продължаваше да бие с тъжен и гръмлив глас в дрезгавината на съзоряването, та земята тътнеше й изплашените птици побягваха към горите, а разтревоженият народ се кръстеше и укрепяше духа си, тъй като Матеуш, Кобус и другите вече тичаха низ село, чукаха с тоягите си по плетищата и викаха: