— Към гората! Към гората! Хайде! Всичко живо да излиза! Пред кръчмата! Към гората!
И всички презглава се заобличаха, мнозина дори се закопчаваха и довършваха молитвата си по пътя и тичаха към кръчмата, където бяха вече Клемб и някои други стопани.
Улиците, портите и дворищата изведнъж загъмжаха, изведнъж закипяха всички къщи, децата вдигнаха силен врясък, жени викаха през градините, настана такава бъркотия и тичаница, като че ли беше избухнал пожар в селото…
— Към гората! Кой с какво има, било коса, снопарски бухалки, климии, брадви — грабвайте!
— Към гората! — Въздухът се тресеше и цялото село гърмеше от този вик…
Настана вече денят — тих и ясен, но все още замъглен и студен, дърветата стърчеха в иней като че ли в паяжини, слабият скреж хруптеше под краката, водите се бяха стегнали, та навред бе пълно със замръзнали локвички, сякаш нахвърляни по пътя изпочупени стъкла. Остър, пресен въздух щипеше в носа и толкова много се чуваше, та виковете и врявата се носеха сякаш по цял свят.
Но полека-лека утихваше, понеже упоритост завладяваше сърцата и някаква сурова самоувереност и неотстъпчива сила вкамени душите и ги обличаше в такава сериозност, че те несъзнателно млъкваха и потъваха в себе си.
Навалицата постоянно се увеличаваше; застанал гъсто, рамо до рамо, народът зае целия площад пред кръчмата чак до пътя, а все още прииждаха закъснели…
Поздравяваха се мълком, всеки заставаше, където намереше, разглеждаше наоколо и търпеливо чакаше старейшините, които отидоха за Борина.
Нали беше първият в селото и нему се падаше да ги предвожда, без него нито един от стопаните не би мръднал от мястото си.
Стоеха те търпеливо и тихо като гъста гора, заслушана в гласовете, които излизаха от самата нея, и в шуртенето на струите нейде между корените… само понякога прехвръкнеше някоя дума, понякога нечия пестница се вдигнеше нагоре, ту някои очи блеснеха изведнъж, ту калпаци се разлюляваха по-силно, ту нечие лице се зачервяваше и пак заставаха неподвижни, подобни на сложени близо един до друг снопи.
Долетя ковачът, провря се през навалицата и захвана да раздумва народа и да заплашва, че това, което са намислили да правят, ще отведе във вериги и ще погуби цялото село; след него повтаряше същото и воденичарят, но никой не ги слушаше, защото знаеха добре, че и двамата служат на дворянина и че имат интерес да пречат.
Дойде и Рохо и със сълзи на очи също ги увещаваше, но това не помогна.
Най-сетне дойде и свещеникът и почна да говори — те не го слушаха, стоеха неподвижно, дори шапка никой не свали, никой не му целуна ръка, а някой дори извика с глас:
— Плащат му, затова така приказва!
— С проповед неправда не се изкупува — подметна някой язвително.
Те гледаха тъй мрачно и упорито, че свещеникът се разплака и не преставаше да ги заклина във всичко свято да се опомнят и да отидат по домовете си, но не можа да довърши, защото дойде Борина и всички се обърнаха към него.
Мачей бе блед като стена и тъй строг, че студ лъхаше от него, но очите му светеха като на вълк; той вървеше изправен, мрачен и самоуверен, поздравяваше познатите си с кимване на глава и разглеждаше насъбралите се; разстъпваха се пред него, като му правеха път; той се покачи върху гредите, които бяха пред кръчмата, но преди да заговори, тълпата завика:
— Води ни, Мачей! Води ни!
— Към гората! Към гората! — деряха гърла други.
Едва когато поутихнаха, той се наведе, протегна ръце и завика със силен глас:
— Християнски народе, честни поляци, имотни и безимотни! Голяма беда сполетя всички ни, беда еднаква за всички, която нито може да се претърпи, нито може да се прости!… Доворянина сече нашата гора, дворянина не даде работа на никой от нашите и ние трябва да се разсипем!… Де могат да се помнят щетите, глобите, вредите и страданията, които понася целия народ! Съдихме го — кой какво ще му стори! Ходихме да се оплакваме — напразно. Но чашата преля, той сече нашата гора! Ще позволим ли ние това, а?
— Не, не! Няма да позволим! Ще ги разгоним, ще ги избием, няма да позволим! — викаха те и сивите, мрачни, загрижени лица проблеснаха изведнъж като гръмотевица; стотина пестници се размахаха във въздуха и стотина гърла зареваха, а сърцата се разтресоха от гняв.