— Правото е наше, а никой не ни го признава; наша е гората, а той я сече! Какво ще правим тогава ние клетите, когато никой не се грижи за нас, а всички ни пакостят, какво?… Драги селяни, християни, поляци, казвам ви, че няма друго спасение, ние сами трябва да браним имота си, да се вдигнем всички да отидем и да не позволим да секат гората ни! Всичко живо, което може да ходи, цялото село, всички като един да отидем! Не бойте се, от нищо се не бойте, хора, гората е наша и волята е наша, и правото е наше, а цялото село не могат да накажат… След мене, селяни, смело след мене! Към гората! — ревна той силно.
— Към гората! — отвърнаха гръмко всички изведнъж, вдигна се шум, тълпата се залюля, отприщи се и всички с все сила полетяха към домовете си, за да се приготвят; настана трескаво бързо тичане насам-нататък, обличане, запрягане, извличане шейни, цвилене на коне, детски врясъци, клетви, женски вайканици, та селото се тресеше от приготовления и много наскоро всички стъкмени поемаха низ тополовия път, където вече чакаха в шейните Борина, Плошка, Клемб и някои други първенци.
Наредиха се кому както дойде: мъже, момчета, жени, дори по-възрастните деца бяха тръгнали; кой с шейна, кой на кон, кой с кола, а останалите, почти цялото село — пешком и вървяха в гъста навалица като някоя дълга нива със зашумяло жито, прошарена от аленото облекло на жените, над която се клатеха яки колове, ръждясали вили, бухалки за снопи, па тук-там като светкавица се мернеше и коса, сякаш отиваха на работа в полето, само че нямаше ни смехове, ни шеги, ни веселост. Всички бяха мълчаливи, мрачни и навъсени, решени на всичко, а дойде ли вече време, Борина се изправи на шейната, обхвана с поглед народа и викна, като се прекръстваше:
— Во имя отца и сина и светаго духа! Амин, да вървим!
— Амин! Амин! — повториха другите и понеже в този миг зачурулика малката черковна камбанка, види се свещеникът служеше, захванаха да се кръстят, сваляха шапки, удряха се в гърдите, а някой и друг жално въздъхна, но вървяха дружно, здраво и мълчаливо почти цялото село. Само ковачът се бе притаил нейде до един плет, промъкна се до дома си, метна се на коня и препусна по странични пътища към чифлика, а Антек, който отначало беше там, когато баща му дойде, се скри в кръчмата, но щом потеглиха, взе една пушка от евреина, скъта я под кожуха си и тръгна към гората пряко през полето… без дори да поглежда към народа…
А народът вървеше бързо след Борина, който караше шейната напред.
Току след него тръгнаха Плошковци, всички, колкото бяха от три къщи, със Стахо начело; не бяха красиви хора, но устати, шумни и страшно самонадеяни.
Подир тях — Соховци, водени от помощника.
На трето място Вахниковци — дребни и сухи мъже, ама задорици като оси.
Четвърта група бяха Голембовци, предвождаше ги Матеуш; те не бяха мнозина, но стигаха за половин село — все упорити побойници и едри като дъбове.
На пето място — Шикорци, набити като дънери, жилести и мърморковци.
След това — Клембовите момчета и другата младеж, стройна, буйна, заядлива и жадна за каквито и да са побоища. Водеше я Гжеля, братът на кмета.
Най-накрай вървяха Билицовци, Кобусовци, Причковци, Гулбасовци, Пачешовци, Балцерци и… кой би могъл да ги спомене всичките!…
Вървяха твърдо, та чак земята се тресеше, мрачни, решителни и страшни като някой градоносен облак, който само святка, надува се от гръмотевици, заглъхва и всеки миг може да падне и да смаже цял свят.
А след тях се носеха плачовете, писъците и жалбите на останалите в селото.
Светът бе още помъртвял от нощния студ, пълен със сънена тишина и повит от люти и искрести мъгли.
Тишина владееше в горите, остър студ повяваше и слаб отблясък на зората поруменяваше върховете на дърветата, а тук-там се сипеше и върху бледия сняг.
Само във Вълчите долове гърмяха трясъците на час по час заваляните дървета, ударите на секирите и пронизителното остро стържене на трионите.
Събаряха гората!…
Още от зори работеха повече от четирийсет души; налетяха те в гората като ято кълвачи, залепиха се по дърветата и усърдно, упорито заудряха и дърветата почнаха да падат едно след друго, сечището растеше, отсечените великани лежеха натъркаляни като утъпкана нива. Само тук-там като твърди бодли стърчеха оставени за подраст гъвкави дървета, които се навеждаха тежко като жалостни майки и оплакваха убити синове, тук-там глухо шумоляха недосечени храсти или някое жалко дръвце, което брадвата не е могла да хване, трепереше от тревога, а навред върху изпотъпканите снежни покривала като на погребални постелки лежеха избити дървета, купчини клони, мъртви върхари и могъщи трупове, прилични на одрани и насечени тела, а струи от жълти стърготини се разливаха из снега, сякаш бяха печалната кръв на гората.