Но в това време и народът вече вземаше връх, струпаха се и се разбъркаха като листа, всякой пипнал някого, душеше го и се тътреше с него по снега, а жените налитаха отстрани и скубеха за косите.
Закипя тя една такава бърканица, премятаница, че едва можеше да познае свой своя, но най-сетне селяните надвиха, неколцина чифлишки хора лежеха окървавени, а другите, изморени и отслабнали, бързо избягаха в гората, само секачите още се бранеха с последни сили, тук-там дори някои молеха за милост, но понеже народът беше ядовит повече на тях, отколкото на чифлишките хора, понеже се беше разгорял като главня на вятър — нито молби слушаше, нито мареше за нещо, само млатеше с всичкия си бяс.
Захвърлиха тояги, бухалки, вили и се заловиха с голи ръце — мъж с мъж, пестница срещу пестница, сила срещу сила, мачкаха се, душеха се, деряха се, върдаляха се поземи, крясъците вече замлъкваха, а се чуваха само хъркания, клетви и боричкане.
Такова второ пришествие настана, че не можеше и да се изкаже!
Хората бяха почти полудели, мятаха се от настървение, кипяха от ярост, особено Кобус и Козеловица изглеждаха напълно побеснели, дори страшно бе да ги гледа човек: така бяха окървавени и пребити и пак връхлитаха върху цели групи.
И така, те още се бореха за надмощие, липчаните все повече крещяха, тъй като започваха да гонят побягналите и вече по-рядко биеха, когато горският отпъди от себе си жените, но страшно смутен и поради това още повече побеснял, започна да свиква хората си, а като съзря Борина, хвърли се върху него, прехванаха се през кръста, вкопчаха се като мечки и искаха да се повалят, затътрузиха се насам-натам и се удряха о дърветата, защото бяха навлезли вече в гората.
Тъкмо тогава дотърча Антек. Той беше много окъснял, та застана на края на гората да си поеме малко дъх, и внезапно видя какво става с баща му.
Огледа се с ястребовите си очи наоколо. Никой не гледаше към него, всички бяха увлечени в такъв бой, така избъркани, че той не позна ни едно лице, а се отдръпна, бързо се приближи до Борина и се спря на няколко крачки зад едно дърво.
Горският напрягаше сили, мъчеше се, защото бе твърде изтощен, па и старият се държеше яко, строполиха се наземи, върдаляха се като две кучета и се удряха о земята, но все по-често старият биваше отдолу, шапката му отхвръкна и само побелялата му глава подскачаше по корените.
Антек се огледа още веднъж, измъкна изпод кожуха си пушката, приклекна и като се прекръсти несъзнателно, примери се в главата на баща си… Преди обаче да дръпне спусъка, те скочиха на крака, изправи се и Антек и нагласи пак пушката до окото си — но не стреля, внезапен, ужасен страх сви сърцето му и той едвам поемаше дъха си, ръцете му се тресяха като в треска, цял затрепера, притъмня му пред очите, главата му така се завъртя, та дълго стоя, без да знае какво става с него. Внезапно се раздаде кратък, пронизителен вик:
— Помощ, хора!… Помощ…
Тъкмо в този миг горският бе блъснал с приклад главата на Борина, швирна кръв, старият извика, вдигна ръце и падна като труп на земята…
Антек дойде на себе си, захвърли пушката и скочи при баща си; старият само хъркаше, кръвта обливаше лицето му, главата му бе почти разцепена на две, жив беше още, но очите му вече мътнееха и риташе с крака…
— Тате! Божичко! Тате! — вресна Антек със страшен глас, вдигна го на ръце, притисна го до гърдите си и завика колкото можеше:
— Тате! Убиха го! Убиха го! — Виеше като някоя кучка, когато удавят малките й.
Неколцина, които бяха най-близо, чуха и се притекоха на помощ сложиха ранения върху клони, почнаха да налагат главата му със сняг и се заеха да го спасяват, както вече можеха. А пък Антек седна наземи, скубеше косата си и викаше в безсъзнание:
— Убиха го! Убиха го!
Помислиха си някои, че внезапно се е побъркал.
Ненадейно той утихна, изведнъж си припомни всичко и се спусна с ужасяващ вик и с такова безумие в погледа към горския, че горският се изплаши и побягна, но като усети, че Антек го настига, обърна се бързешком и изстреля почти право в гърдите му, но по някакво чудо не го улучи, само дето му опърли лицето, а Антек се хвърли върху него като мълния.
Напразно се бранеше, напразно се откопчваше, напразно молеше за милост, обзет от отчаяние и смъртен страх — Антек го сграбчи с нокти и като бесен вълк го сдави за гърлото, та чак гръклянът му захрущя, издигна го нагоре и го заблъска о едно дърво, докато оня издъхна.