А после сякаш се забрави и вече не знаеше какво върши, хвърли се в битката и където се появеше, сърцата изтръпваха, хората избягваха изплашени, защото беше страшен, оплескан с бащината и своя кръв, гологлав, със слепена коса, посинял като мъртвец, ужасен и някак така свръхчовешки силен, че почти сам изпреби и изпотрепа останалите, които се противяха, та накрай трябваше да го усмиряват и да го оттеглят назад, защото на смърт ги би избил…
Свърши се боят и липчани, макар и изтощени, изпоосакатени, окървавени, изпълниха гората с радостна глъчка.
Жените се грижеха за по-тежко ранените и ги пренасяха на шейните, а такива не бяха малко: на един от Клембовите синове ръката бе счупена, на Йенджих Пачеш кракът пребит, та не можеше да го опре на земята и викаше до небесата, когато го пренасяха. Кобус пък бе тъй смазан, че не можеше и да мръдне, Матеуш хъркаше кръв и се оплакваше от болки в кръста. И другите си пострадаха не по-малко, нямаше почти ни един, който да излезе невредим от битката, но понеже победиха, па и не държеха много на болките си, подвикваха високо и весело — и се тъкмяха за връщане.
Борина качиха на шейната и караха бавно, защото се страхуваха да не умре по пътя; беше в безсъзнание, а изпод превръзките постоянно пробиваше кръв и обливаше очите му и цялото му лице, беше блед като платно, същински мъртвец…
Антек вървеше до шейната, ужасен, впил поглед в баща си, подкрепяше главата му, където пътят беше неравен, и час по час мълвеше тихо, умолително и жално:
— Тате! Тате, за бога!…
Хората се движеха разбъркано, на групи, кому както попаднеше, и то из гората, защото посред пътя вървяха шейните с ранените; тук-там някой охкаше и попъшкваше, а другите се смееха високо, подвикваха весело и шумно.
Започнаха да си разказват това-онова, да се хвалят с надмощието си и да се подиграват с победените, тук-там и песни се обаждаха, някой пък се провикваше, та екваше цялата гора, всички бяха пияни от триумфа, ето защо мнозина сполитаха в дърветата или се препъваха о нищо и никакви корени!…
Малцина усещаха отпадналост и умора, защото неизказана радост от победата окриляше сърцата им, всички бяха весело настроени и пълни с такава сила, че само някой да се възпротивеше, и биха го смазали на прах, срещу цял свят биха въстанали.
Вървяха те с бодра стъпка, с глъчка и шум, оглеждаха със светнали очи тази вече спечелена гора, която се полюшваше над главите им, шумеше сънно и пръскаше по тях капки от стопения иней — сякаш със сълзи ги ръсеше.
Ненадейно Борина отвори очи и дълго гледа в Антек, като че ли не вярваше на себе си; дори дълбока, тиха радост просветли лицето му, помръдна няколко пъти устни и с най-голямо усилие прошепна:
— Ти ли си, синко!… Ти ли си!
И падна пак в несвяст.
III част
1570
I
Още от зори личеше, че е пролет.
Априлският ден ставаше лениво из легловищата на мрачини и мъгли като някой ратай, който, легнал отруден и още си неотпочинал добре, трябва да става в предутрин, за да поеме незабавно плуга и да се залови да оре.
Започваше да се съмва.
Но тишината бе още ненарушима, само дето росата обилно капеше от успалите се в непрогледна дрезгавина дървета.
Небето като синкав плащ, пропит от влага и отрупан с роса, вече се разкъсваше над черната, глуха и напълно потънала в мрак земя.
Мъгли като разпенено при доене мляко заливаха лъките и ниско разположените ниви. Петлите вече пееха в надпревара нейде из още невидимите села.
Последните звезди гаснеха като изморени от дрямка очи.
А на изток като разгарящи се под застинала пепел въглени пламваха червени зари.
Внезапно мъглите се залюшкаха, надуха се, раздвижиха се тежко като дотекли след пролетно топене на снеговете води и се удряха о черните поля или пък като синкав дим от кадилници се извиваха към небето.
Денят вече наставаше и надвиваше побледнялата нощ, която се притискаше към земята като дебел и пропит от влага кожух.
Небето бавно се обливаше от светлини и се спущаше все повече над света, така че на някои места омотаните все още в мъгли върхове на дърветата вече се промъкваха на по-ясно, а някъде пък по височините излизаха из нощта сиви, пропити с роса нивя. Скоро езерата затрепкаха като матови огледала, а потоците се помъкваха като дълги и росни прежди пред редеещите мъгли и блясъци.