Денят вече ставаше все по-голям, зарите се разтапяха в мъртвия лазур и започваха да горят на небето като кървави отблясъци на още невидими пожари и така се развидели, че само боровите гори се издигаха като черен обръч наоколо, а големият път, обграден отстрани от редиците наведени тополи, изморени сякаш от дългия ход нагоре, се издигаше все по-ясно в светлината. Селата, потънали в приземния мрак, се привиждаха тук-там под зората като черни камъни под разпенена вода, а някои от по-близките дървета вече се сребрееха цели в роса и блясък.
Слънцето още не се показваше, само се чувствуваше, че всеки миг ще блесне из разгорелите се зари и ще падне върху света, който доизлежаваше последните си минути, отваряше тежко очите си, замрежени от отделни кълба мъгла, раздвижваше се по мъничко, събуждаше се полека, но все още се изленяваше в сладък почивен сън, тъй като и тишина такава настана, като че цялата земя бе притаила дъх — само вятърът, приличен на тихичко детско дишане, повя откъм гората, та чак росата се отърси от дърветата.
И от тази отмаляла сивота на зората, от тия още сънни, неосвободени от мрак поля, като в храм със занемели богомолци, когато свещеникът ще надигне пресветото причастие — отекна гласът на чучулига…
Изскочи тя нейде из нивята, запърха с криле и зачурулика като камбанка от чисто сребро и като благоуханен пролетен кълн се мяркаше върху бледото небе, извиваше се нагоре и пееше, та в онази свещена тишина на изгрева песента й се изливаше над цял свят.
В същото време и други почнаха да се вдигат, да удрят с крилца, да се устремяват към небето, да пеят унесено и да известяват утрото на всяко живо създание.
Скоро след тях запротакаха болезнени писъци и калугериците по мочурите.
Щъркелите също затракаха шумно нейде из още неразличаваните в сивотата села.
А слънцето вече ето, ето…
Докато най-сетне и то се показа нейде иззад далечни гори, изтърколи се из бездната и като грамаден, златист, пламнал в огън свещен поднос го носеха невидимите божи ръце над сънните простори. Понесе се то и благославяше със светлината си света, всичко живо и умряло, всяко, което се ражда и което отмира, започваше свещената служба на деня, та всичко като че отведнъж падна в праха пред величието му и млъкна, притворило недостойни очи.
И ето настана ден — като необхватно море от сватбен блясък.
Мъглите като благоуханни пушеци се издигаха от лъките към позлатеното небе, птичките и всички създания гръмнаха в песни, сякаш сърдечна благодарствена молитва.
А слънцето все растеше, издигаше се над черните гори, над неизброимите села, все по-високо и голямо, пламтящо, топло като светото око на божието милосърдие, и поемаше във властната си и сладка мощ господството над света.
Тъкмо в това време на пясъчното възвишение при гората, изпод чифлишките копи сено, наредени близо до широкия изровен път, се показа старата Агата, близка или роднина на Клембови.
Тя се връщаше от просия, по който божи хляб бе тръгнала още когато вадеха картофите есенес, а сега идваше пак в Липци, както прелетните птици, които винаги напролет се връщат в гнездата си.
Стара, изпаднала, слаба и едвам дишаща, тя приличаше на крайпътна върба — изкривена, изгнила, която едвам живори и постепенно умира в пясъка. Разбира се, че бе цяла в парцали, с просяшка тояга в ръка, с торбички през рамо и с наокачени броеници по нея.
Тя излезе изпод сенарниците тъкмо при изгрев, тътреше се забързано и повдигаше към слънцето сивото си и съсухрено като празните миналогодишни угари лице; само сивите й зачервени очи святкаха от радост.
Как не!… След дългата и тежка зима тя се връщаше в родното си село и затова чак подтичваше, та торбичките й скачаха отстрани и броениците дрънкаха, но дробовете й се стягаха, задухът час по час се вкопчваше за болните й гърди и тя трябваше да се поспирва и да позабавя хода си. И тръгна пак натежало и с мъка, като рееше по света само гладните си очи и се усмихваше на сивите, прислонени от зеленикава мъгла поля, на селата, които изникваха бавно из мъгливия безкрай, на още голите дървета, застанали на стража край пътищата или като самотни постове из полето, на целия свят!
Слънцето вече бе на няколко остена, та се виждаха дори и най-далечните кътища на полята. Всичко блестеше в розова роса, черните ниви полъсваха на слънцето, водите трептяха из изкопите. Гласовете на чучулиги звънтяха в хладния въздух, някъде изпод храстите мъждееха последни кръпки сняг, жълтите реси на някои дървета се полюляваха като кехлибарени маниста, а из закътаните места и по нагряваните локви изпод ръждивата ланска шума се показваха златистите стъбла на млади треви, другаде пък поглеждаха жълтите очи на блатничетата. Ветрец почна да прегръща лекичко и да разтърсва влажния и свеж дъх на нивите, които лениво се къпеха на слънцето, и навред цареше такова пролетно настроение, тъй просторно бе, тъй ясно, макар и още възсиво, и тъй мило ставаше човеку, че Агатината душа като пияна от радост птичка вече се устремяваше да литне и с крясък да се понесе по цял свят.