По-близо, около селото, като грамаден кръг се простираха земите на Липци, изрязани на ивици като кълчищни платна, прострени под хълмовете и нарязани на дялове. Виеха се и се протакаха ниви до ниви, разграничени от криви слогове, по които начесто стърчеха клонести круши, издигаха се обрасли в трънаци купчини камъни, в златистата светлина се очертаваха сивите и омърляни като изпоцапан парцал угари; тук зеленикави покривала от есенници, там миналогодишни черни картофища или стари подметки, а някъде из трапчините се сивееха води и се провличаха като разтопено стъкло. Зад воденицата се простираха ръждивите ливади, по които бродеха и час по час тракаха щъркели, и зелищата, още цели плувнали във вода, на които само тировете на лехите се виждаха и лъщяха като риби; над тях се виеха белокоремести калугерици, а по кръстопътищата стоеха на стража свещени кръстове и други божи изображения. Над всичкия този свят, хлътнал малко на онова място, дето се бе прилепило селото, висеше разгорялото се златисто слънце, звънтяха песни на чучулиги, понякога от оборите се разнасяше скръбно мучене на добитък или гъски погакваха гъгниво нейде си и човешки гласове процепваха въздуха, а заедно с това повяваше топъл лъх на приятен вятър и поглъщаше всички тия гласове, та земята потъваше понякога в такава тишина и замисленост като в свещен миг на раждане и зачеване.
Работници рядко се виждаха из нивите, само съвсем близо до селото се мяркаха няколко разривачки на тор и остра, пронизително дразнеща оборска миризма се носеше обилно наоколо.
— Спят ли мързеливците, та в такъв хубав ден никой не е на нивата… земята чак плаче за плуг! — мърмореше ядосано Агата.
И за да бъде по-близо до нивите, отби се по пътеката, която водеше зад изкопа, където червените ресници на паричките вече се отваряха към слънцето и тревата по-гъсто се зеленееше.
Наистина по нивите беше толкова пусто, че да се чуди човек! Нали добре помнеше от миналата година по това време как полето просто аленееше от вълненици и чак земята се тресеше от припеви и момински крясъци; разбираше тя, че е крайно време при такива хубави дни да се изкарва тор, да се подорава, да се сее, а днес какво е? Един-едничък мъж, когото съзря нейде всред полето, сееше нещо: вървеше наведен и се връщаше, като хвърляше в полукръг някакво семе.
„Грах навярно сее тъй рано… Доминиковичините момчета ще да са, тъкмо техните ниви се падат там… Да ви дари и наспори господ милосърден, мили стопани!“ — шепнеше си тя сърдечно.
Пътечката беше трудна, неравна, отрупана с пресни къртичини, с камъни, а на места беше и кална, но тя не задирваше на това, а умилно и развълнувано се вглеждаше във всяка нива, във всяка леха отделно.
„Поповата ръж буйна, хубаво изникнала!… Истина, когато тръгвах есенес, ратаят му ореше, а свещеника тука някъде седеше, помня добре това…“
И тя пак тръгваше, въздъхваше тежко и разглеждаше със сълзливи очи.
„Ето, Плошковата ръж… късно трябва да са я посели, пък и малко е изгнила.“
Тя се наведе с мъка, като докосваше с разтрепераните си стари пръсти влажните стъбла и ги гладеше с умиление като някои детски коси.
„Бориновата пшеница, голяма нива! То се знае!… Нима не е пръв стопанин в Липци?… Но е нещо възжълта, трябва да е премръзнала или… тежка зима е имало тука…“ — разсъждаваше си тя, като забелязваше по заплесканите ниви и по натъпканите в земята и покрити с тиня стъбла на есенниците следи от големи снегове и води след тяхното стопяване.
„Хубаво са се напатили хората и настрадали!“ — въздъхна тя, като прислони с длан очи, защото насреща откъм селото се зададоха някакви момчета.
„Михал ще е това, органистовия, с някое от малките органистчета. На Воля отиват да събират дарове за Великден, щом са с толчави кошници… Те са, не ще да са други.“
Когато те приближиха, Агата поздрави с „Да бъде похвален!“ и много й се искаше да заприказва нещо с тях, но момчетата отвърнаха с мърморене и бързо отминаха в разговор помежду си.
„Помня ги от толчави е, а те ме и не познаха! — Дожаля й. — Хм! Защо ли пък ще помнят такава просякиня! Но колко е пораснал Михал, навярно вече свири на органа в черква…“
Така се размисляше тя и пак се загледа в пътя, защото из село излезе един евреин и караше едро теле пред себе си.
— От кого го купи? — попита тя.
— От Клембовица — отговори той, като се бореше с бяло-червеното теле, което се дърпаше, връщаше се и жално пореваваше.