— Навярно от шарената ще да е… ами… разгонила се беше още пред жътва… па може и от сивата да е… Бива си го…
Тя се загледа след него с умиление на стопанка, но те вече изчезнаха от пътя: телето се изскубна от ръцете на евреина, скочи в нивата и като навири опашка, хукна напряко към село, а той, развял джубе, тичаше да го пресрещне.
— Цуни го сега под опашката и му се помоли, ще ти се върне… — шепнеше си Агата самодоволна, като гледаше гоненицата.
— И по Клембовата нива жива душа няма! — забеляза тя, но нямаше вече време за мислене: селото беше тъй близко, че тя усети миризмата на пушеците и съгледа прострените да се ветреят завивки по градините, та току обгръщаше с очи цялото село и най-дълбока благодарствена радост раздруса сърцето й, че й позволи Исус Христос да доживее до пролет и я върна пак при близките, при роднините й.
А можеше да умре през зимата при чужди хора, не боледува ли тежко, но господ я върна!
Нали само с туй хранеше душата си през дългата зима, само с туй се крепеше всеки час и с туй се пазеше от студовете, от сиромашията и от смъртта…
Тя приседна под храстите, за да се постегне малко, преди да влезе в село, но имаше ли сили да стори това, като я беше разнищила такава радост, та всяка нейна костица се тресеше поотделно, а сърцето й пърхаше до болка, сякаш бе някоя задушавана птичка?
— Още има добри и милостиви люде, има… — шепнеше си тя, като преглеждаше грижливо торбичките. — Как не, толкова съм насъбрала, че ще стигне и за погребение.
Нали отдавна само за това си мислеше и от все сърце желаеше, когато дядо господ й изпрати умирачката, тя да си е в своето село, в къща, на свое легло, постлано с пухови завивки, под редица икони, тъй както всички стопанки умират. Цял живот е събирала за тази последна и свещена минута.
Имаше си Агата ракла на тавана у Клембови, а в нея и завивка добра, и възглавници, и чаршафи, и нови калъфи, и всичко чисто и никак неупотребявано, за да не се изцапа, винаги да е готово, пък нямаше и къде да се постеле. Нима е имала своя стая или легло? Винаги в къта върху някаква слама или в обора, кога как се случеше и където й позволяваха добри хора да прислони глава. Не се вреше никога напред, между заможни и богати, не се оплакваше от участта си, защото знаеше добре, че всичко на света става по волята на бога и грешният човек не може нищо да промени.
Само за това си бленуваше тя тайно и тихичко и молеше бога да я прости за тщеславието й да я погребат като стопанка — само за това се молеше боязливо тя.
Та нищо чудно, че и сега, щом се дотътра с последни сили до село и чувствуваше, че настъпва вече краят на живота й, тя започна да си припомня това-онова, да не би нещо да е забравила.
Но не, всичко нужно си имаше — носеше си голяма осветена свещ, дето си я изпроси, когато остана да пази един мъртвец, шишенце със светена вода имаше и ново ръсило си беше купила, и иконичка, осветена от света Богородичка Ченстоховска — такава трябва да има човек в ръката си, когато умира, и петдесетина злоти за около погребението… па може да стигнат и да отслужи свещеникът служба с полилей и с ръсене при погребалния й ковчег, макар в притвора на черквата! Разбира се, тя не смееше и да помисли самият свещеник да я изпроводи до гробищата.
Да можеше туй да бъде!… Не всеки стопанин се удостоява с такава чест и щастие, па и всичките й пари не биха стигнали за такова нещо!
И тя жално въздъхна, като се изправяше на крака.
Но чудно как отслабна, пробождаше я в гърдите, кашлица я измъчваше, та едвам можеше да се движи и всеки миг си почиваше.
„Да изтрая барем до коситба или до зажънване“ — мечтаеше си тя, като замрежваше сладко очи към все по-близките къщи.
„Па след това ще си легна и ще ти умра, Исусе мили, ще ти умра…“ — сякаш плахо се оправдаваше тя зарад тия грешни надежди.
Но изведнъж се угрижи: кой ли ще я приеме да му умре в къщи.
„Ще подиря добросърдечни люде, па може и да им обещая някой грош, по-лесно ще се съгласят тогава… То се знае, кому е потрябвало да се занимава с чужди, па и къщата си да мърси.“
Тя не смееше дори да си помисли, че би могла да остане у Клембови, у роднините си.
„Толко много деца, къща тясна, па и кокошки и гъски ще легнат да мътят, за всичко трябва място, а не би било и голяма чест за такива стопани да умират под покрива им роднини просякини…“
Тъй си мислеше без жал тя, като слизаше на пътя, който вървеше по насипа, издигнат да запазва ниските ливади и зелища от разливането на вира.