Воденицата беше до насипа, но тъй ниско, че набрашненият й покрив едва се издигаше над пътя; тя се друсаше цяла и работеше с глухо шумолене.
От лявата страна светеше вирът, слънцето мъкнеше златни коси по тихата посинена от небето вода; по обраслите с наведени елхи брегове тупаха криле и крякаха гъски, а по калните още улици се гонеха цели тълпи деца и подвикваха от радост.
Липци седеше от двете страни на вира, както и по-рано, както навярно е било и открай време, цяло в залесени с овошки градини и плетища.
Агата се мъкнеше с мъка, само бързо движеше очи и всичко виждаше. В дома на воденичаря, отстранен малко от пътя и приличен на чифлишка сграда, се ветрееха през отворените прозорци бели завески, а воденичарката седеше пред прага всред пискливо стадо от жълтички като восък гъсета, които прибираше към себе си.
Старата поздрави с „Да бъде похвален“ и отмина тихо, доволна, че не я усетиха излегналите се край стената кучета.
Мина моста, под който водата падаше с рев върху воденичните колела. Там пътят се разделяше като ръце, които обгръщаха целия вир.
Преди малко тя се колебаеше, но желанието и да разгледа всичко надви и тя тръгна наляво по малко по-дългия път.
Ковачницата, която беше първа до брега, бе затворена и глуха; някакво преднище от кола и поръждавели плугове лежеха до опушените стени, но ковачът нийде не се виждаше, само ковачката, съблечена по риза, правеше лехи в градината покрай пътя.
Сега тя се спираше пред всяка къща, като се облягаше на ниските каменни огради и разглеждаше любопитно дворищата, портите, разтворените отводи и прозорци. Понякога кучетата я залайваха, но като я подушеха и види се, като познаеха, че е своя, връщаха се да си легнат пред къщи на припек.
А тя вървеше бавничко сега, крачка след крачка, като едва дишаше от умора или по-скоро от сърдечна радост.
Мъкнеше се тихичко като вятъра, който сегиз-тогиз повяваше по вира и едвам мърдаше червеникавите кичури реси на елхите. Тя беше сива и невидима като оградите или като засъхналата тук-там земя, или пък като мършавите сенки на още голите дървета, та като че никой не я и забелязваше.
И се радваше с цялото си сърце, че намира всичко тъй, както през есента го бе оставила.
Навярно готвеха храна, защото над комините се издигаше дим, а някъде през отворените прозорци лъхаше и миризма на варени картофи.
Макар че деца кряскаха тук-там или пък гъски, които пазеха гъсетата си, често надаваха тревожни гакания, селото все пак беше странно тихо и пусто.
Слънцето беше вече насред път до пладне и сякаш ръсеше чисто злато и се оглеждаше в езерото, а никой още не бързаше към полето, никаква кола не трополеше на излизане от портите, нито плугове поскърцваха към нивите.
„На панаир ще да са отишли, или?“ — мислеше си Агата, като разглеждаше още по-внимателно къщите.
Новите греди на кметовите плевни се жълтееха през безлистните овошки, а близката Гулбасова къща бе с отвеяна слама, та летвите на покрива се виждаха отдолу като голи ребра.
— Ветровете зимъска са я отвеяли, но тоя безделник го е мързяло да го поправи! — мърмореше си тя.
До нея в стара изкривена къщурка живееха Причекови; от изпочупените стъкла на прозорците се подаваха сламени валма.
Ето и къщата на помощника, обърната по стара мода със страничната си стена към пътя.
Веднага след нея Плошковата, обитавана и в двете крила.
След това и Балцерековата казарма, не знам къде да е, би я познала: лична къща, понеже момите бяха нашарили с вар сивите й стени, а рамките на прозорците — с небесносиня боя.
А по-нататък, в обширна и стара овощна градина, се бяха разположили Бориновци, първите липченски стопани и богаташи. Слънцето трептеше в чистите стъкла на прозорците; стените светеха като новобелосани; дворът беше обширен, стопанските сгради построени наред и тъй прави и хубави, че мнозина и къщи такива нямаха. Оградите цели и всичко в такъв ред, дето и у холандски колонисти не можеше да бъде по-хубаво.
И по-нататък — Голембовата къща.
И другите, които тя знаеше като молитва наизуст. Но навсякъде бе еднакво тихо и пусто, само по градините се червенееха постелки и разни дрехи, оставени да се проветрят, тук-там само се щураха разсъблечени по ризи жени, които разкопаваха лехи из градините.
В закътаните места на градините оставени за семе зелки бяха пуснали из изгнилите си глави зелени опашки, а покрай стените в сивата пръст израстваха бледите кълнове на кремовете, под покривка от тръни растяха разсадите, дървета бяха набъбнали с лепкави пъпки и навсякъде покрай плетищата бяха избуяли коприви и разни други бурени. Храстите на френското грозде бяха вече посипани с младичка светла зеленина.