И макар че същинска пролет се сипеше право от небето и туптеше във всяка набъбнала буца пръст, в Липци изглеждаше някак тъжно, тихо и пусто.
„А мъже нито за цяр няма. Не, навярно са отишли в съдилище или са ги свикали на събрание.“
Така си обясняваше тя, като влизаше в широко разтворената черква.
Службата беше свършила, свещеникът изповядваше в изповедалнята, двайсетина души от други села седяха тихо, събрани по чиновете, и само от време на време се понасяха из черквата тежки въздишки или откъснати думи от молитва.
От окаченото на шнур пред големия олтар и запалено кандило се извиваха сребристосини ивици дим и се насочваха към високия прозорец, през който надничаше слънцето; зад стъклата отвън цвъртяха врабци и се втурваха понякога в самата черква със сламки в човчиците, а понякога и разчуруликани ластовици влизаха вътре през голямата врата, повъртяваха се объркани в тишината и хладината на стените и бързо избягваха в ясния божи свят.
Изчете си тя само късичка молитва, така вече й се щеше по-скоро да стигне у Клембови, но току пред черква почти се сблъска с Ягустинка.
— Агата! — викна оная с голяма почуда.
— Ами още съм жива, господарко! Жива съм! — и посегна да й целуне ръка.
— А казваха, че си изпружила вече крака някъде из топлите страни… Но този лесен божи хляб не ти е понесъл, нещо ми приличаш на пътник за оня свят… — говореше тя подигравателно и я разглеждаше.
— Имаш право, господарко!… Едвам дотътрах кокалците си… ще си отида скоро, ще си отида…
— У Клембови ли бързаш?
— Па къде на друго място? Нали са ми роднини…
— Добре ще те посрещнат, харни торбици носиш, па и някой грош ще има във възелчетата, та то се знае, с готовност ще те признаят за роднина.
— Здрави ли са, не знаеш ли? — Не й се харесваха на нея тия подбиви.
— Здрави са… само Томек беше малко поотслабнал, та сега се лекува в затвора.
— Клемб! Томаш! Не думай, не ми е никак до смях!
— Рекох, па и ще прибавя, че не е самичък, харна му е дружината, нали е там цялото село… Не ще ги операт и моргите, като скръцне съдът вратите и ги тури зад решетките.
— Божичко, света Богородичке и свети Йосифе! — простена Агата, като се вцепени от учудване.
— Върви по-скоро при Томковица; ще се налапаш там новини от мед по-благи. Хи, хи! Празнуват си мъжете, да ти е мило да ги гледаш! — засмя се Ягустинка хапливо, а злите й очи стреляха с омраза.
Агата се потътра оглушала и не можеше да повярва на чутото. По пътя срещна няколко познати жени, които я поздравяваха приветливо и казваха това-онова, но тя сякаш не чуваше, раздрусана от все по-хаплив страх, та нарочно се поспирваше, само и само да забави потвърждението на тия ужасни истории. Тя дълго седя до оградата на свещеническия дом и безсмислено го гледаше. На входа стоеше на един крак щъркелът, сякаш надзираваше кучетата, които лудееха по жълтите пътечки на градината, а Ямброжи и слугинята покриваха с нови чимове страните на кръглата цветна леха, която вече се ръждавееше като желязна четка от младите буйни кълнове на най-различни цветя.
Чак когато посъбра силите си, тя тръгна бързо из уличката към Клембовата къща, която беше току наред с дома на свещеника.
То се знае, че вървеше разтреперана, като се прихващаше за плетищата и хвърляше разтревожени погледи по градината и къщата в дъното й; само кравите пиеха от ведрата до прозорците. Отводът бе отворен и от двете страни, та се виждаха в задния двор легналата в калта свиня и прасета и кокошките, които лакомо ровеха из купището.
Като взе едно вече празно ведро, защото имаше повече смелост да влезе с нещо в ръка, тя се намъкна в голямата мрачна къща.
— Да бъде похвален! — едва можа да промълви тя.
— А, на веки! Кой е? — обади се след малко един трепкав глас от килера.
— Аз съм, аз, Агата! — Божичко, как я притискаше в гърдите!
— Агата! Я виж, я виж! Агата! — бъбреше бързо Клембовица, като се показа на вратата с пълна престилка пискащи гъсета, а старите съскаха, гакаха и тичаха след нея. — Е-е, слава богу! А хората издумаха, че още по Коледа си умряла, само не знаеха къде, та нашия искаше дори да иде в канцеларията да пита. Седни… навярно си се уморила. Гъските се люпят…