— Добре са се измътили, щом са толко много!
— Без малко шейсет, от пет са. Ела пред къщи, че трябва да ги позахраня и да гледам да не ги изпогазят дъртите.
Тя ги извади внимателно от престилката си и ги сложи на земята. Те се раздвижиха като жълти пискюлчета, а старите радостно загакаха и запротягаха шии над тях.
Клембовица изнесе на дъсчица надробено яйце с коприва и булгур, па приклекна при тях, като внимаваше добре, защото старите ги кълвяха, мачкаха ги, крадяха храната им, както попаднеше, и вдигаха страшна врява.
— Всички ще са шарени на гърба — забеляза тя, като сядаше до стената.
— То се знае, от хубава порода са. Органистката ми смени яйца, три за едно й дадох… Добре, че си дойде у дома… тъкмо много работа, та не знае човек какво по-напред да хване.
— Веднага, веднага ще се заловя за нещо… само да се посъвзема… лежах болна и съм останала съвсем без сили… но само да си почина и… веднага…
И тя подстана, поиска да отиде… да се заеме с някаква работа, но сполитна, бедната, към стената и падна с охкане.
— Виждам, страшно си отслабнала, не си вече за работа, не си! — рече по-тихо Клембовица, като се вглеждаше в посинялото й, подпухнало и силно набръчкано лице.
Загрижи я този изглед и се изплаши, че не само няма да има никаква помощ от нея, но и самата тя ще й отвори работа.
Види се и Агата почувствува това, защото се обади плахо и извинително:
— Не бой се, няма да ви заемам ни място, ни на софрата ще ви посягам, няма… само ще си почина, па ще си ида… само ми се щеше да ви повидя… да попитам… но ще си ида… — Сълзи се наляха в очите й.
— Та аз не те гоня, седи си, па ако искаш да си идеш, ще си идеш…
— Ами момчетата къде са? Навярно са на къра с Томек? — попита тя най-сетне.
— Нищо ли не знаеш? Нали са всичките в затвора!
Агата само скърши ръце в ням болезнен вик.
— Спорече ми вече Ягустинка, но не можах да повярвам.
— Самата истина ти е казала, така, така си е!
Като си припомни това, Клембовица се изправи и едри сълзи се посипаха по измършавялото й лице.
Агата я гледаше като икона и не смееше да я разпитва по-нататък.
— Божичко мой! Страшния съд беше тук в селото, когато ги забраха всичките и ги откараха в града; последния час, ти казвам, чудя се как още живея и как още ми гледат очите! Утре ще станат цели три недели, а на мене се чини, че вчера е било. Само Мачек остана в къщи и момичето; тор изкараха на нивата, и аз, сирота злочеста!
— Ето, тръгнаха пущините… децата си мачкат като свине! — викна тя изведнъж на гъските: — Мъни, мъни, мъни!
Тя мамеше гъсетата, защото цялото стадо с майките си начело бяха тръгнали към портата.
— Нека се поразходят, не се виждат никъде свраки, ще ги пазя грижливо.
— Не можеш да шаваш, а как ще тичаш по гъсетата!…
— Помина ми малко болката, щом стъпих на тия прагове.
— Наглеждай ги тогава… ще ти приготвя нещо да си хапнеш… мляко да ти сваря ли?
— Господ да го наспори, господарко, но сега нали е великопостна събота, та не е редно да се яде мляко… дай ми едно канче вряла водица, имам си хляб, ще си надробя и хубавко ще си хапна.
И Клембовица веднага й донесе паница вряла посолена вода, старата си надроби хляб и заяде полека, като духаше на лъжицата, а Клембовица седна на прага, обгърна с поглед гъсетата, които дърпаха тревата покрай плетищата, и пак заговори:
— Зарад гората. Дворянина я продал на евреи кришом от липчени. И веднага взели да я секат! Голямо зло беше, а правдина отникъде, какво можеха да направят? Кому да се оплачат? Па се ядосал на всички, та ни един от коморниците не прие да му работи. Та се сдумаха и отидеха до един да бранят своето, колкото имаше народ от селото. Казваха, че ако дойде до наказание, не могат да накажат всички, но никой и не помисляше за това. Ами как? Защо ли ще ги наказват? Нали само за своето се грижеха. Отидоха на сечището, набиха секачите, че доброволно не искали да си вървят, набиха и чифлишките хора и всички изпъдиха от гората… Запазиха си своето и право е, че доде не разделят гората да се види кое чие е, никой няма право да пипа. Но много от нашите се изпоразсипаха, стария Борина докараха с разцепена глава: горския го наредил така, а него па Антек утрепал на място зарад баща си.
— Божичко! Утрепал! Умрял ли е?
— Умрял, а Борина е още болен и лежи съвсем без разум, наистина, той най-много си пострада, ама и другите немалко: Шимек Доминиковичиния е със счупен крак, Матеуш Голембовия бе тъй пребит, та трябваше да го докарат на кола, на Плошковия Стахо главата строшили, па и другите си доста огребали, та не може да ги сети човек кому какво беше! Никой не го беше много грижа за това, нито се оплакваха, защото спечелиха своето право, върнаха се оттам весело, с песни, като след победна война, цяла нощ пиха от радост в кръчмата, а на по-тежко пострадалите носеха у дома водка.