А после на третия ден, неделя беше, заваля един мокър сняг, още от сутринта стана един такъв мокреж, че не можеше човек носа си да покаже навън. Тъкмо се готвехме да идем на черква, току Гулбасовите момчета завикаха из селото: „Стражари пристигат!“
Има-няма доде прочетеш „Отче наш“, и дойдоха на коне трийсетина души, а с тях и чиновници, и цял съд, разположиха се в дома на свещеника. Ех, не мога да ти разкажа всичко, що стана, като захванаха да съдят, да разпитват, да записват и да задържат един по един народа… Никой не се противеше, всеки смяташе, че е в правото си, и всички свидетелствуваха като на изповед и самата истина си казваха. Чак надвечер свършиха и искаха веднага да подберат цялото село заедно с всички жени, но вдигнаха се такива писъци и детски плачове, та мъжете току се заоглеждаха за колове… Като че ли свещеника попредума старшиите, та оставиха нас, дори Козеловица, която се зъбеше страшно на всички, и нея не забраха, само мъжете откараха в затвора, а на Антек Бориновия заповядаха да го вържат с въжета!
— Исусе! С въжета да го вържат!
— Вързаха го, ама ги скъса, като гнила прежда ги скъса. Всички се изплашиха, защото им се стори, че лудост го е обзела или дявола му помага, а той се изправи пред тях и рече в очите им:
— Оковете ме яко във вериги и се пазете, че всички ви ще избия и на себе си нещо лошо ще сторя…
Тъй се беше забравил, че бяха пребили баща му, и току подаде сам ръцете и краката си да го оковат, така го и отведоха…
— Исусе милостиви! Света Богородичке! — изпъшка Агата.
— Като сега ги гледам и доде умра, няма да забравя как ги забираха…
— Взеха нашия с момчетата… взеха Плошковия…
— Взеха Причковите…
— Взеха Голембовите…
— Взеха Вахниковите…
— Взеха Балцерековите…
— Взеха Соховите…
— … и още толкова други забраха, че повече от петдесет души откараха в затвора…
Ума на човека не стига да каже каква стана тя тука… какви кървави плачове бяха, какви жални писъци… какви страшни клетви…
Па дойде пролет, снеговете бързо се стопиха, земята се подсуши, нивите чак плачат за работа, време е да се оре, време е да се сее, време е за всичко, а няма кой да работи!
Останаха само кмета, ковача и неколцина старци, дето едвам шават, а от момчетата само щурия Яшек Превратния!
А иде време да раждат — току някоя легне; кравите се зателиха, па и кокошки, гъски захванаха да мътят навсякъде, за мъжете трябва да се мисли и да им се занася нещо за ядене, я по някой грошец, я риза прана, а друга работа толкава, че не знае човек кое по-напред да захване, нали сам не може нищо да свърши, а работник по чуждите села не се намира, защото всеки гледа най-напред своята работа да привърши.
— Няма ли скоро да ги пуснат?
— Бог знае кога! Ходи и свещеника, ходи и кмета там в управлението и казват, че като привърши следствието, ще ги пуснат, делото после щяло да бъде, ама вече трета неделя стана, никой още не се връща. И Рохо замина в четвъртък да види какво става.
— Борина още ли е жив?
— Жив е, ама едвам диша и не се свестява, лежи като пън… И доктори доведе Ханка все учени, нищо не помага…
— Ами, писано ли е да си умре човек, триста доктори за пара!
Те млъкнаха, уморени от тия спомени, Клембовица се загледа през градината към далечния тополов път, който водеше за града, плачеше тихо и триеше постоянно носа си…
А после, като шеташе пъргаво да приготви обеда, разправяше полека всичко, що се бе случило в село през зимата и което Агата никак не знаеше.
Старата чак разпери ръце и се наведе към земята от ужас и учудване, защото тия новини падаха като камъни върху нея и пронизваха душата й с такава скръб и болка, че тихичко захлипа.
— Боже мой, все си мислех там между чуждите хора за Липци, но и на ум не ми е дохождало, че са ставали такива работи… толкова стара съм, а такова нещо не съм ни чувала! Злото ли се е наместило въз доброто, или какво?
— Ами, така изглежда!
— Па може и божие наказание да е зарад човешката злина и грехове!