Остана тя сама като храст на ветровит кръстопът, но пак не отстъпи от работата и не се уплаши от хората. А против нея беше Ягна; ковачите така бяха наежени срещу нея, че един господ да пази; против нея беше и кметът, който си кроеше плановете за Ягна и затова се грижеше твърде много за нея; дори и свещеникът, подучван от Доминиковица.
Не можаха да я победят, в нищо тя не отстъпи, от ден на ден хващаше все по-дълбоки корени и все по-яко държеше управлението в ръцете си, та само след две седмици всичко вървеше по нейната воля, ум и сила.
А тя, ни дояла си, ни доспала си, ни пък си починала, залягаше като впрегнат вол от сутрин до късна вечер.
И понеже не беше навикнала на такава работа, нито на самостоятелно ръководене, пък и по природа си беше плаха и навиквана от Антек, понякога й дотягаше, та дори ръцете й отпадаха.
Но подкрепяше я страхът да не би да я изхвърлят от домакинството, както и решителната борба срещу Ягна.
Пък и най-сетне не е важно отде идеше тази нейна сила, важно е, че тя не се поддаде, израстваше в очите на всички и извикваше учудване и уважение.
— По-рано изглеждаше, че за нищо я не бива, а сега с мъжете се мери — казваха за нея най-първите домакини, та дори и Плошковица и други търсеха да се сприятелят с нея и на драго сърце й помагаха със съвет и с каквото можеха.
Разбира се, тя с благодарност приемаше това, но не се сближаваше много и не се радваше на тяхната любезност, защото трудно забравяше неотдавнашните обиди.
Не обичаше да дрънка каквото й дойде на устата, та не й трябваха и съседски разговори, нито пък да застава по портите на разговор.
Не й стигаха нейните грижи, ами пък и с чуждите да се трови!…
Тъкмо си спомни тя за Ягна, с която водеше разпалена, мълчалива и упорита война, за Ягуша, за която само споменът беше като удар в сърцето, та и сега подскочи от мястото си, като бързо се кръстеше и се удряше в гърдите в края на молитвата си.
Хвана я страшно яд, че в къщи още всички спяха, па и на двора бе тихо.
Нахока Витек, изгони от леглото Петрек, па и Южка сгълча, защото слънцето бе на една копраля, а тя още се излежаваше.
— Току за миг да се залисаш, и всички спят по ъглите! — мърмореше тя, като разпалваше огъня в огнището.
Изведе децата в прустчето и като им пъхна по коматче хляб в ръцете, примами Лапа да си играе с тях, а тя тръгна да види Борина.
Но в отделението на свекър й бе още съвсем тихо и тя с яд тръсна вратата; това не събуди Ягна, а старият лежеше тъй, както бе го оставила вечерта: върху шарената на червени ивици постеля лежеше синьото му обраснало лице, тъй отслабнало и обезжизнено, че приличаше на изрязан от дърво светия; широко отворените му очи гледаха неподвижно пред себе си, без нещо да виждат. Главата му бе свързана с превръзки, а широко разперените ръце висяха мъртви като подсечени клони.
Поправи му тя леглото, като поступа завивката по към краката, защото в стаята бе горещо, а после му наля по мъничко прясна вода в устата. Той пиеше полека, та чак гръклянът му се движеше, но иначе не се помръдна. Лежеше си той като завалена клада, само в очите му нещо засвети, като кога река трепне нощем и блесне за миг.
Тя въздъхна жално над него, отново ритна с дървения си чехъл кофата и метна гневни очи към заспалата.
Но Ягуша пак не се събуди; тя лежеше на една страна с лице към стаята, смъкнала юргана, види се поради топлината, до половината на гърдите си, така че раменете и шията й бяха голи, зачервени и лекичко се движеха от тихото дишане; през открехнатите вишневи устни лъщяха белите й зъби като най-бели маниста, а разплетената й коса се разстилаше по бялата възглавница и падаше чак до земята като най-чист, изсушен на слънце лен.
— Да вземе човек да ти издере с нокти тая мутра, та да те видя как ще ми се перчиш с хубостта си! — шепнеше Ханка с такава омраза, че в сърцето нещо я прониза, а пръстите й се обтегнаха да дращят, но безволно приглади косата си и се вгледа в огледалото, което висеше на прозореца; тя видя в него посталото си с жълти петна лице и зачервените си очи и бързо се дръпна.
— Нищо я не тревожи, надъни се хубаво, наспи се на топло, деца не ражда, как няма да е хубава! — помисли си тя с такава мъка, че на излизане тресна вратата, та чак прозорците задрънчаха.
Най-сетне Ягна се събуди. А старият все лежеше неподвижно, вторачен пред себе си.
Цели три седмици лежеше той така, откакто го докараха от гората. Понякога като че ли се събуждаше, викаше Ягна, хващаше ръцете й, искаше да й каже нещо и отново се вкочаняваше, без нито дума да изрече.