Ето че и Рохо му докара доктор от града; той го прегледа, записа нещо на книжка, взе десет рубли, а и лекарствата струваха доста, но и това помогна толкова, колкото и безплатните баяния на Доминиковица.
Скоро разбраха, че той не ще се вече привдигне, и го оставиха на мира. Знае се, че когато някой е смъртно болен, то ако ще не знам какви лекарства и доктори да му доведат, той ще си умре, а ако му е писано да оздравее, и без ничия помощ ще си оздравее.
Затова около него се грижеха само колкото да му сменяват мокрите кърпи на главата, да му дават да пие вода или мляко, че не можеше и да яде — всичко повръщаше.
Смятаха хората, най-вече Ямброжи, като много патил човек, че ако на Борина съзнанието не се възвърне, той ще има лека и бърза смърт. Всеки ден я очакваха, а тя не идваше. Вече дотягаше това дълго чакане, защото все трябваше да го наглежда човек и да се грижат за него поне от малко.
Ягна имаше този кучешки дълг да го нагледва и да бди над него — ама като не можеше да се спре и за един час в къщи? Старият страшно й бе омръзнал, тежеше й войната с Ханка, която я отбутваше от всичко и я следеше повече и от крадец — та не беше чудно, че я влечеше навън, че й се искаше да се рее в тия топли пладнини между хората, на свобода, и затова предаваше на Южка наглеждането, па излизаше неизвестно къде и понякога се връщаше чак вечер…
Толкова го наглеждаше и Южка. Постоянно по махалата си беше и тя: още глупава сополана, пък и миткало. Ето защо Ханка трябваше да се нагърби и да се грижи за болника, защото макар че ковачите дохождаха най-малко десет пъти на ден, то бе все за да следят дали тя няма да изнесе нещо от къщи, а най-вече се надяваха, че старият все ще проговори и ще се разпореди нещо с имота.
А се ядяха като кучета около премърцало агне и с ръмжене се натискаха кой пръв да забие зъби в червата и какво парче да откъсне за себе си; при това ковачът, каквото съгледаше, каквото му паднеше на ръка, задигаше, па ако ще и старо въженце или парче дъска да беше. Трябваше от ръцете му всичко да взима човек или пък на всяка стъпка да го следи и тъй не минаваше ни ден без караници и люти заплашвания.
Има една дума: който рано става, нему бог помага. И така си е, но ковачът знаеше да става и посред нощ и да търчи през девет села, щом е за хубава плячка; лаком за парата човек беше той и така стръвен, както не би се намерил втори.
Ето и сега, едва Ягна стана от леглото и облече вълнениците си, вратата скръцна и той се вмъкна тихо, право при болния.
— Нищо ли не приказва? — рече той и се призря отблизо в очите му.
— Нали видиш, че лежи, както си лежеше! — измърмори тя, като прибираше косата си под забрадката.
Беше още боса, по риза, възсънена и такава угледна, па и някаква топлина и приятност лъхаше от нея, че той я изгледа с премрежени очи.
— Знаеш ли — примъкна се той до нея, — органиста ми каза, че стария сигурно има много пари, че още преди Коледа щял да даде на един дембичанин цели петстотин рубли, ама не се погодили за лихвата. Тия пари ще да са тука из къщи някъде скрити… Гледай добре Ханка, че като ни изпревари, никой вече няма и да ги види… Можеш полека, тайно всички ъгли да прегледаш, ама никой да се не досети… Чуваш ли?
— Ами, как не! — И тя покри с наметка раменете си, защото той сякаш я опипваше с хайдушките си очи.
Ковачът мина наоколо из стаята и уж току-така заничаше зад иконите, като внимателно разглеждаше насам-нататък.
— Ключа от килера у тебе ли е? — попита той и хвърли поглед към малката затворена врата.
— Ей го виси на иконостаса под прозореца.
— Бях му дал назаем едно длето, има вече месец оттогава, па сега ми трябва и никъде не мога да го намеря. Мисля да не е там при вехториите захвърлено…
— Дири си го сам, няма аз да заничам.
Той се дръпна от вратата, защото от отвода се чу гласът на Ханка, окачи ключа на мястото му и взе шапката си.
— Ех, утре ще го подиря… бързам за у дома… Рохо дойде ли?
— Знам ли, Ханка питай!
Той постоя още мъничко, подърпа рижите си мустаци, а очите му като хайдуци търсеха по ъглите; позасмя си се нещо и излезе.
Ягна свали наметката си и се зае да оправя леглото и нещо друго да поприкъта, като понякога мяташе незабелязани, погледи към мъжа си; тя винаги ходеше тъй по стаята, че да не попадне на постоянно отворените му очи.
То се знае, че й беше вече опротивял, боеше се от него и страшно го мразеше зарад всичко лошо, що я сполетя, и колчем той я повикаше и хванеше с горещите си и лепкави ръце, тя примираше от отвращение и страх, до такава степен лъхаше от него на смърт и мъртвец, но въпреки всичко може би само тя най-искрено искаше той да оздравее.