Едва сега тя си даваше сметка какво ще изгуби, когато няма да го има; при него тя се чувствуваше господарка, слушаха я всички, а другите жени или момичета, щат не щат, трябваше да я почитат и да й дават първенство — ами как! Нали беше Бориновица — а пък Мачей, макар че в къщи беше зъл като куче и добра дума не казваше, пред хората внимаваше много за нея и вардеше да не би някой да посмее да не й окаже почит.
По-рано тя не разбираше това. Едва когато Ханка се натресе у дома и взе да заповядва, като я отблъскваше от господарското място, тя почувствува своята изоставеност и неволя.
Не й беше ней до земя — колко й струваха имотите?… тъкмо толкова я интересуваха, колкото ланският сняг; и макар че вече беше привикнала да управлява и й се щеше да се големее с богатство и да се шири на свой имот, тя и за това не би плакала, защото у майка й не й бе по-зле, — но едно я измъчваше до болка: че трябва да отстъпва пред Ханка, пред жената на Антек. Страшно я измъчваше това, то извикваше и злоба у нея, и желание да върши всичко напук.
Па и майка й я подговаряше, ковачът всекидневно я подстрекаваше; ако бе сама, тя скоро би отстъпила. Така й омръзнаха вече тия войни, че неведнъж й идеше всичко да зареже и да се пренесе у майка си.
— Да не си посмяла! Стой си, докато умре! Пази си своето! — заповядваше строго старата.
И тя седеше, макар че страшно й дотягаше — ами как? По цели дни нямаше с кого да поговори, ни да се посмее с някого, нито пък да отърчи до някого…
А у дома старият пъшкаше, Ханка беше там, винаги готова за караници, неспирно воюваше, не се търпеше повече.
У майка й също не бе възможно да се остане за дълго.
И вземаше тя хурка, па тръгваше по къщята — но и там не я сдържаше, нали бяха само жени: отпуснали се, разплакани, разревани като мартенски дни и всякъде като непрекъснати ектения вайканици, а момче — никъде, дори за лек!
Та ни място, ни помощ можеше да намери.
Затова пък все по-често и по-често я спохождаха мисли за Антек.
Наистина малко преди да го откарат, тя често излизаше при него и тия срещи бяха само страх и мъка; а накрай той така я обиди, че когато си спомняше, сърцето й се пукаше от жал… но все пак имаше при кого да излезе, знаеше, че има някой, комуто с радост се покорява… Макар че трепереше от вълнение да не ги видят, макар че и той понякога се караше, че дълго чакал, тя радостно тичаше натам и всичко друго забравяше, когато я притиснеше до гърдите си силно като огнен змей и я грабваше, без дори да иска позволение… И когато я стискаше, та чак коленете й се подкосяваха и огън я обземаше, ней и на ум не й идваше да се опира.
Колко пъти до среднощ не можеше да заспи, като разхлаждаше о студената стена горещите си от целувки бузи, развълнувана до дън душа, изпълнена до костите от ония сладки и като огън парливи спомени!
А сега като гол пръст сама, никой не я следи, никой няма право над нея, но и към никого не я влече, никой вече не я чака там, зад прелеза, и никой не я принуждава…
Пък че кметът се мъкне подире й, че я закача, че й пуща любезности, че я притиска до плетищата, че я кани да я черпи в кръчмата и му се ще да я изнасили, тя му позволява само защото тъй й бе омръзнало и нямаше с кого да се посмее. Но в сравнение с Антек — разликата е колкото между пъдаря и царя!
И ще прави тя това напук на цялото село, напук и на Антек!
Ами как, напоследък той я презря и й изневери! Цяла нощ и цял ден престоя в къщи при стария, дори на нейното легло спа, почти не излезе от стаята, а като че ли не я виждаше, макар че тя постоянно заставаше отпреде му като куче и молеше с очи за милост.
Не я и погледна, само баща си виждаше и Ханка, и децата, дори кучето.
Може би зарад това сърцето й съвсем изстина към него и всичко у нея се обърна наопаки, та когато го оковаха във вериги, стори й се някак друг, съвсем чужд и така безразличен, та не успя и да го съжали, а дори със скрита радост поглеждаше как Ханка скубеше косата си, удряше глава о стената и виеше като кучка, когато й давят кученцата.
Отмъстително се радваше тя на нейната мъка и с отвращение отмахваше поглед от страшното, сякаш полуобезумяло лице на Антек.
Така чужд й се стори той тогава, че сега не можеше да си го припомни като човек, когото поне веднъж е видяла.
Затова пък по-добре виждаше оня Антек, оня, от дните на любовта и безумствата, от дните на срещите и криениците, на целувките и унесите… оня, към когото сега в честите безсънни нощи се стремеше душата й и разпънатото й от мъка сърце крещеше от жал и неизказана скръб.