Към оногова… от ония честити дни се стремеше Ягушината душа, без да знае къде е той и живее ли нейде по широкия свят…
Ето и сега той витаеше в паметта й като мил сън, с който е мъчно да се раздели човек, когато отново се разнесе кресливият глас на Ханка.
— Като одрано куче се дере и лае! — пошепна тя, събудена от унеса си.
Слънцето вече надничаше отстрани и обагряше мрачната стая, птичките радостно чуруликаха в градината, затопляше се и от покривите като стъклени маниста се стичаше разтопената слана, а през отворения прозорец заедно с утринния ветрец нахълтваше крякането на гъските, които се гуркаха във вира.
Въртеше се тя из къщи като щиглец с тихо провлечено припяване, понеже беше неделя и бе време да се притъкми с върби за черква; пръчките от червена върба, покрити със сребристи пухкави пъпчици, бяха още от вчера сложени в каната, поувехнали малко, защото бе забравила да им налее вода. Тъкмо взе да ги освежава, когато Витек изкрещя зад вратата:
— Господарката каза да си нахраниш кравата, реве от глад!
— Кажи й да не бере грижа за моята крава! — обади се тя, колкото й глас държи, като се ослушваше какво лае оная в отговор.
— А, лай си там, докато устата ти отмалее: не ще можеш днеска да ме ядосаш!
И Ягуша най-спокойно взе да изважда премени от раклата, разполагаше ги по леглото и гледаше коя да облече за черква; изведнъж като кога облак закрие слънцето, та цял свят притъмнее, и на нея някак странно й притъмня. Защо ли пък ще се пременя и облича, за кого?
За тези ли женски зъркели, що одумват със завист всяка нейна панделка, а после клюкарствуват?
Тя се дръпна с нежелание от премените, седна до прозореца, зареши светлата си буйна коса и поглеждаше към селото, потънало цяло в слънце и блеснало в разтопената роса. Тук-там през градините се провиждаха бели къщи, стълбове от сини пушеци се устремяваха нагоре, а по пътя, заслонен съвсем от дървета, от оная страна на вира минаваха понякога жени, защото виждаше отразените им във водата червени вълненици, виждаше ги как преминаваха през отслабналите вече сенки на крайбрежните дървета; после преплуваха гъски като бели ивици, та изглеждаше, като да плуват през синкавата глъбина на отразеното небе, и оставяха след себе си черникави полукръгове, които пълзяха тихо като змии. Ту разчуруликали се ластовици се извиваха ниско и лъскаха с белите си коремчета, ту нейде крави помучаваха по водопоищата или куче полайваше.
Изведнъж тя забрави за тия неща, като хвърли поглед високо нагоре, където на модрото небе пасяха стада от облаци, прилични на бели вълнести агнета, защото нейде под тях, във висините, хвърчеха някакви невидими птици и само проточеният им и плачлив крясък се разсипваше покъртително по земята. От тия гласове нещо я притисна в гърдите и внезапна, отдавна дебнеща скръб сви сърцето й. Тя движеше угаснал поглед по люлеещите се дървета, по водата, където сякаш и ония облаци плуват, потопени в лазура, шареше с поглед по целия свят, без да различава друго освен накипялата си мъка. Тежки сълзи потекоха по избледнелите й страни като лъскави маниста от разкъсана броеница, запълзяха бавно една след друга и се стичаха някъде на самото дъно на душата й.
Нима можеше да разбере какво й стана?
Тя усещаше само, че нещо я разпъва, откъсва я и я понася; още миг и би отишла накрай света, където, й видят очите, където само непобедимата скръб й каже. И тя плачеше тъй безволно и почти безболезнено, както някоя натегнала от цвят овошка, когато през пролетни утрини я огрее слънцето и вятърът я залюшне, та отърсва росата от себе си, впива корени в земята, набъбва от родилни сокове и изправя цветни клони към небето…
— Витек, я покани любезно тая госпожа на закуска! — изкрещя пак Ханка.
Ягна като че ли се събуди, отри сълзите си, дореши косата си и отиде.
Вече всички бяха насядали на закуска в Ханкината стая. От паницата дигаха пара картофи, тъкмо Южка ги поливаше с препържена с кромид сметана, а другите вече посягаха с лъжиците и гледаха лакомо към ястието.
Ханка зае челното място на средата на пейката, на която се хранеха. Петрек седеше в края, до него наземи Витек. Южка похапваше стоешком и гледаше да дотуря, а пък децата седяха до огнището при голямка паница и се пазеха с лъжиците от Лапа, който от време на време си похапваше заедно с тях.