Едва когато черковната камбана заби екливо, тук-там се алнаха премените на жените, които избираха сухи пътеки към черква.
Ханка побързваше, като смяташе, че може да срещне на завоя при черквата Ямброжи, но той още не бе излязъл. Само, както всеки ден по това време, пред вира се въртеше помъкнал на влак бъчвичка слепият кон на свещеника. Той постоянно се спираше, сполиташе из трапчинките на пътя, душеше и самичък се насочваше към водата, тъй като ратаят беше приклекнал поради дъжда при портата и пушеше цигара.
В същото време пред дома на свещеника дойде една бричка с кестеняви охранени коне, от която слезе пълен и зачервен лазновският свещеник.
„Ще изповядва, ей сега ще дойде и слупския свещеник“ — помисли си Ханка, като напразно се оглеждаше за Ямброжи, и тръгна веднага покрай черквата по още по-калния път, защото бе обграден с грамадни, потънали в сивота тополи, които се мяркаха като сенки зад изпотено стъкло. Тя замина кръчмата и сви надясно по разкаляната пътека през нивите.
Ханка смяташе, че все ще успее да навести баща си и да се поразговори със сестра си, с която, откак се пренесе у Боринови, се беше напълно помирила.
Всички бяха в къщи.
— Южка дрънкаше вчера, че тате го не бивало — започна тя най-напред.
— Е-е… само за да не помага, току се излежава под кожуха, пъшка и се оправдава с болката си — отвърна Веронка навъсено.
— Студено е у вас, та чак под колената се усеща.
Ханка потръпна, понеже покривът течеше като решето, а подът бе покрит с размачкана кал.
— Та има ли топливо! Кой ще ти донесе вършини! И имам ли сила да търча толкова далече до гората и да нося на гръб при толкова друга работа, че не знаеш коя по-напред да хванеш! Всичко самичка мога ли?
И двете въздъхнаха за своето сиротинство и самотия.
— Когато беше Стахо, чинеше ми се, че никаква полза в къщи от него, а сега познах що значи мъж. Няма ли да идеш до града?
— Разбира се, от скоро по-скоро бих отишла, ама Рохо се научил, че при тях щели да пущат чак през празниците, та в неделя ще се вдигна и ще му занеса, сиротния, малко осветено месо.
— И аз бих занела на моя всичко, но какво мога. Краешниче хляб ли?
— Не грижи се, ще натъкмя повечко, та и за двоицата да има, па заедно ще идем.
— Господ да ти заплати за добрината. Като стане време, може и да ти го отработя.
— От душа давам, не за отработване. Теглила съм и аз, та знам какво е сиромашия, знам я тая кучка как хапе, помня… — шепнеше жално Ханка.
— Цял живот човек е приятел с нея и навярно само в гроба ще й избяга. Бях прикътала някой и друг грош; мислех си: ще купя напролет някое прасе, ще го похраня и така би пораснало като за няколко злоти. Трябваше да дам десетина-двайсет на Стахо, тук грош, там два, всички изтекоха като вода, а други да прикътам не мога. Това ни е печалбата, дето и той беше заедно с другите…
— Не думай току-така, сам тръгна с другите своето да брани, и на вас ще се падне там някоя и друга морга гора…
— Ще се падне!… Трай, коньо, за зелена трева: кой си има парички, той слуша гайда, а ти, сиромахо, продавай глад и се радвай, че някога ще ядеш!…
— Какво си нямаш? — попита нерешително Ханка.
— Та какво ли имам? Това, дето евреина или воденичаря ще дадат на вересия! — завика тя, като махаше в отчаяние ръце.
— Не мога да ти помогна, колкото и да искам: нали съм на чуждо и трябва да се вардя като от псета и да гледам да не ме изтласкат из къщата… понякога от грижи и ума ми ще изскочи!
Тя си припомни миналата нощ.
— Затова пък Ягуша бълха я не хапе: не е глупава тя, живее си охолно…
— И още как!
Тя стана и обхвана с неспокоен поглед сестра си.
— Нищо особено, само дето ще си поживее, та да не й е жал; облича си се, разхожда си се по приятелки и всеки ден й е празник. Вчера, да го речем, видели я с кмета в кръчмата, седели си в стаичката, а евреина наглава не могъл да им излезе с шишенцата… Не е глупава тя да жали стария… — добави Веронка хапливо.
— Всичко си има край! — прошепна Ханка мрачно, като наместваше наметката на главата си.
— Ама това ще й остане, дето ще си поживее: умна е, кучката…