— Коритото за кръвта, хайде бързо! — извика той.
Веднага донесоха коритото, шипарчето се чешеше о един ръб и тихо поквикваше…
Всички застанаха наоколо и гледаха мълчаливо белите му хълбоци и тлъстия увиснал корем, намокрени хубавичко, защото дъждът ръмеше все по-гъсто и мъгли падаха в градината. Лапа току лаеше и обикаляше оттук-оттам. Някакви жени се изправяха до портата й няколко деца се накачиха по плетищата и гледаха с любопитство.
Ямброжи се прекръсти, взе малко отстрани кола и заобиколи шипарчето. Изведнъж той се спря, замахна, наведе се тъй силно настрани, та чак копчето на огърлето му се откопча, изсили се и докато види човек, удари шипарчето по главата между ушите. То падна с квик на предните си крака и той повтори с двете ръце, от което шипарчето се завали на едната си страна и зарита. Тогава той скочи, седна на корема му, ножът светна и се заби чак до чирена в сърцето му.
Сложиха корито, швирна кръв като из църкало чак до стената на кочината, шумно се застича по нея и вдигаше пара като вряла вода.
— Чиба, Лапа! Я го гледай: ще му се, проклетника, ами нали е пост! — обади се Ямброжи най-сетне, като отпъждаше кучето и тежко дишаше. Беше се поизморил.
— В пруста ли ще го парите?
— В стаята ще внеса коритото. Нали трябва да го окачим, за да го очистим.
— Мислех си, че в стаята е тясно.
— Ами от другата страна, на свекър ти, там е широко, няма да попречи на стария… Само че по-бързо, доде е топло, по-лесно се скубе! — даваше той заповеди, като скубеше по-дългата четина от гърба на прасето.
За късо време шипарчето бе попарено, оскубано, измито и висеше в Бориновата стая, разпънато на една кобиличка, която бе вързана за гредата на потона.
Ягна я нямаше. Тя още сутринта отиде в черква и никак не се надяваше за това, което ставаше. А старият, както обикновено, лежеше в леглото, втренчил нейде безчувствения си поглед.
Всички работеха тихо, като често поглеждаха към болния, но улисани твърде много в шипарчето, скоро го забравиха, тъй като той дори и не мърдаше. Те не се излъгаха в шипарчето, защото откъм гърба си имаше цели шест пръста дебела сланина и чудо сало.
— Опеяхме го, откарахме го, сега трябва и с водка да го попрелеем! — рече Ямброжи, като миеше ръце над коритото.
— Хайде, елате да похапнем, все ще се найде нещо и за пиене.
Разбира се, че преди да се залови с картофите и борша, Ямброжи пийна здравата, но яде малко и скоро се зае за работа, като хокаше този-онзи, особено Ягустинка, с която работеше заедно, защото и тя разбираше от солене и уреждане на месо.
И Ханка помагаше, колкото можеше, а пък Южка се залавяше с каквото й падне, само и само да се намира в къщи при шипарчето.
— Помагай да товарят тор и да го превозят по-скоро, защото ми се чини, че тия мързелани днеска не ще свършат — викаше й Ханка.
Разбира се, Южка недоволна тичаше по двора и изливаше всичкия си яд на ратаите, та крясъците й постоянно се чуваха — ами как!… Пъдеше я, а в къщи ставаше все по-шумно, защото всеки миг дохождаше някоя съседка, заприказваше се за това-онова и като съглеждаше увисналото шипарче, разперваше ръце и захващаше угласом да се чуди: такова голямо, тъй охранено, каквото и воденичарят, и органистът не е имал.
Ханка беше много радостна от това, гордееше се, че коли шипарче, и макар че снощи й беше възжал за водката, но нямаше как, трябваше, такъв си беше обичаят у богатите на тоя празник; тя черпеше, подаваше за мезе хляб и соя и слушаше зарадвана похвалните думи, па и разговаряше доста, защото една излезе, а вече други очукваха пред входа калните си обувки, сякаш на минаване край черква се отбиваха на къса молитва или като на служба на голям празник прииждаха, и деца доста се пречкаха из ъглите, па и по прозорците назъртаха, та Южка често трябваше да ги отпъжда.
Неочаквано и в селото наставаше движение. Все повече хора цапаха из улиците, ту коли от други села трополеха една по друга; покрай вира се червенееха като в шествие женски премени, нали народът тръгваше на изповед, без да гледа нито лошите пътища, нито кишавото, неприятно и тъй променливо време: час по час преваляваше и ту топъл вятър повяваше през градините, ту се силеше едра като булгур суграшица, па настана и такова време, че и слънцето се показа през облаците и като със злато заля света — както впрочем се случва в ранна пролет, когато времето по своята причудливост прилича на момиче, у което и смях, и плач, и радост, и скърби поред нахлуват в главата му, та и то само не може да разбере що става с него.