— Купих си и както виждаш, редя си го!
Обзе я малко страх.
— Хубаво шипарче, дала си трийсетина рубли…
Той разглеждаше внимателно месото.
— И сланина дебела има, рядко ще намериш такава! — зесмя се Ягустинка и поднесе пред очите му една пласа сланина.
— Е… не тъкмо трийсет съм дала, ама! — отвърна с присмех Ханка.
— Бориновото шипарче! — избухна изведнъж той, като не можеше вече да сдържа яда си.
— Виж го ти колко е умен: дори по опашката позна чие е! — подбиваше се Ягустинка.
— С какво право си го заклала! — завика той ядосано.
— Стига си викал, тук не е кръчма! С такова право, че Антек поръчал по Рохо да го заколя.
— Как може Антек да се разпорежда тук? Да не би това да е негово?
— Разбира се, че е негово!
Тя беше уверена в себе си и събра сили за война.
— Това е на всинца ни!… Скъпо ще ви излезе!
— На тебе няма да даваме сметка!
— А на кого? В съд ще ви дам!
— Да мълчиш, затваряй си устата, че болния тук лежи и всичко е негово…
— Но вие ще го ядете.
— Разбира се, че на вас няма да дам и да помиришете.
— Ще дадеш половината и никакви разправии няма да имаме — пошепна той меко.
— Насила и кокал няма да получиш.
— Тогава с добром ще ми дадеш ей тая четвърт и тая пласа сланина.
— Ако каже Антек да ти дам, ще ти дам, а без негова заповед — ни кокалче…
— Побесняла е тази жена!… Шипарчето да не е на Антек? — И той пак пламна от яд.
— На баща му е, все едно, че е на Антек, щом стария е болен. Той ще се разпорежда тук наместо него и той каквото каже, това ще да е. А после, каквото бог даде…
— Той да разпорежда в затвора, ако му позволят… Щом му харесва да управлява имот, ще го замъкнат във вериги в Сибир и там ще управлява — викна той разпенен.
— Него да оставиш на мира!… Може и да го замъкнат… но и тогава няма да хапнеш от нивиците, та ако ще зарад това и още по-голям предател за народа да станеш! — приказваше тя зложбо, раздрусана от внезапен страх за мъжа си.
На ковача чак краката затрепераха, а ръцете му се затресоха и заудряха по дрехите; той почувствува страшно желание да я хване за гърлото, да я повлече по стаята и да я срита, но още се въздържаше: имаше хора. Само хвърляше към нея яростни погледи, без да може дума да продума. Но тя не се уплаши, а взе ножа, с който режеха мекото, и тъй бързо и презрително го погледна, че той приседна на раклата, свиваше цигара и разглеждаше със зачервени очи по къщи, като си мислеше нещо и правеше някаква сметка, защото бързо стана и рече смекчено:
— Я ела отвъд, ще ти кажа нещо да се помирим.
Тя отри ръце, тръгна и остави вратата напълно отворена след себе си.
— Не ща да се карам, ни съдя с тебе — почна той, като палеше цигарата си.
— Па и нищо няма да спечелиш от мене!
Тя пак се успокои.
— Още нещо говори ли дядо вчера?
Той беше вече добър и й се усмихваше.
— Нищо… лежа си спокойно, както и днеска си лежи…
У нея се събуди подозрително внимание.
— Шипарчето, глупости, дребна работа, заколете си го и си го изяжте, ваша воля… нищо не губя от това аз. Неведнъж човек брътви, а после съжалява. Не навивай на пръст това, дето рекох! За по-важна работа идвам сега… Знаеш, разправят из селото, че дядо ще да има скрити из къщи доста пари… — Той спря и впи поглед в лицето й. — Заслужава си да се потърсят, че, не дай боже, нещо смърт, ще изчезнат някъде или пък някой чужд човек ще ги пипне.
— Нима ще каже къде ги е скрил!
В очите й имаше дълбока непроницаемoст.
— На тебе той всичко ще каже, само добре да го подхванеш.
— Стига да му се върне разума, ще се поопитам…
— Само че умната и много-много да не приказваш, ако се намерят парите, само двамата да си знаем. А намерили се нещо повечко, тогава по-лесно ще откупим и Антек от затвора… пък и защо да знаят другите?… Ягна си има доста приписано… па може, ако има пари, и с нея да се съдим и да й вземем приписаното. А пък на Глежа малко ли изпращаше във войската! — шепнеше той и се навеждаше към нея.
— Истина казваш… то се знае… — заекваше тя, като се пазеше да не се издаде с нещо.
— И тъй смятам, че някъде из къщи ще да ги е скрил… ти как мислиш?
— Знам ли, като не ми е загатнал ни думица?…
— За житото ти говореше той нещо вчера… не помниш ли? — подсказваше той.
— Истина, че казваше нещо за сеяне.