— И за каците казваше — припомни той, без да снема поглед от нея.
— Как не, нали житото за посев е в каците! — рече тя, като че ли не се сещаше.
Той изпсува тихо, но сега все повече се уверяваше, че тя знае нещо; това прочете по нейното затворено лице и по твърде притаените й и тревожни очи.
— Пък да не седнеш да разправяш какво съм ти говорил…
— Да не съм от тия, дето тичат да разнасят новини из село?
— Само предупреждавам де… Но добре да си отваряш очите, че щом веднъж му светне в паметта, всеки миг може съвсем да му просветне…
— Ех… само по-скоро да дойде това…
Той хвърли веднъж-дваж мазния си поглед към нея, подръпна мустаци и излезе, изпроводен от пълните й с приятен присмех очи.
— Юда, кучето проклето, разбойник!
Тя кипна от омраза и направи няколко крачки след него; защото не за пръв път й хвърля в очи заплашвания, че ще изпратят Антек в Сибир и ще го впрегнат да работи непосилна работа.
Наистина тя не му вярваше напълно и разбираше, че всичко туй й дрънка, за да я разтревожи и по-лесно да я изгони от къщи.
Но въпреки това страшна тревога я разяждаше за Антек. И неведнъж, където и както можеше, се допитваше какво наказание може да му наложат и със скръб разбираше, че без нищо няма да мине.
— Що е право, родния си баща е бранил, но е убил горския, разбира се, ще го осъдят, ами как…
Тъй казваха по-умните и всеки другояче обясняваше, че тя не можеше да разбере къде е правото. Адвокатът в града, до когото я изпрати с писмо свещеникът, й каза, че може да бъде и тъй, и тъй: и съвсем зле, и по-добре, само пари да се не жалят и повече търпение. А най-много я тревожеха в село, защото ковачът постоянно дрънкаше своите измислици и всички настройваше, както си искаше.
Та не е чудно, че и сега думите му паднаха като камъни на сърцето й. Краката й отмаляваха при работата, не можеше да приказва, така я беше притиснал страхът; на това отгоре, като си отиде той, дотърча и Магда и седна при болния, божем да го брани от мухи, каквито нямаше, и следеше всичко най-внимателно.
Но, види се, скоро й омръзна това и тя си предложи услугите да й помага в работата.
— Не се труди, ще си свършим и сами, малко ли е твоята в къщи?
Ханка каза това с такъв глас, че Магда се отказа и само плахо се обаждаше понякога, понеже и по природа си беше несмела и мълчалива.
Привечер Ягуша се яви пак, но вече с майка си.
Те поздравиха, като че си живееха в най-голямо съгласие, тъй приятелски и благосклонно, че направи дори впечатление на Ханка; и тя, макар че им отвърна по същия начин, па не жалеше ни добрите думи, нито водка да ги почерпи, все пак беше нащрек. Но Доминиковица не прие чашата.
— Страстна неделя е! Как ще ти пия водка!
— Не е в кръчма, па и има за какво… не е грехота! — оправдаваше се Ханка.
— Човек е готов да се отпуща и всякога търси как да се оправдава…
— Пийни за мое здраве, господарко, аз не съм органист! — викна Ямброжи.
— Само шише да дрънне, и те грабват дяволите! — промърмори Доминиковица, като се тъкмеше да прегледа главата на болника.
— Хе… Едного камбанката кара да се бие в гърдите, а пък други звънтенето на шишето кара да посяга за чаша…
— Лежи си сиротния, лежи си и нищо не знае що става по божия свят! — жално завика Доминиковица над Борина.
— Нито ще си хапне колбаси, нито водка ще си пийне! — продължи в същия тон и страшно подигравателно Ягустинка.
— На тебе само подигравки са ти в главата! — скара й се ядовито Доминиковица.
— Е, та? С плачове ли ще се махне злото? Това ще ми и остане, дето ще си се посмея.
— Който сее зло, скърби нека жъне и да се покайва!…
— Не току-така казват, че Ямброжи, ако и да слугува в черквата, ама е готов и с дявола да се сприятели, само и само да се поотпусне, да си похапне и попийне! — рече тържествено Доминиковица, като го измери със строг поглед.
— Само онзи може да бъде приятел с дявола и да се противи на доброто, който не знае каква отплата го чака после добави тя по-тихо, сякаш заплашваше.
В стаята настана мълчание. Ямброжи се завъртя ядосано, но сдържа в себе си острия отговор, защото знаеше, че свещеникът щеше да научи още утре след служба всяка казана от него дума; ненапразно Доминиковица все в черквата висеше… Па и другите се сгърчиха под кукумявските й очи, дори упоритата Ягустинка тревожно млъкна.
Как не, цялото село се боеше от нея; мнозина навярно са почувствували върху себе си силата на злите й очи, на мнозина бяха замаялите главите или се бяха разболели от уроки.