Работеха те тихо и с тревожно наведени лица; само нейното бяло, сякаш от избелен восък и набраздено лице се носеше по къщи. Тя също не се обаждаше, а се зае заедно с Ягна да помага. И помагаха тъй усърдно, че Ханка не смееше дори да им забрани.
И понеже поповият ратай повика Ямброжи в черквата, другите останаха сами и чевръсто нареждаха месото и брусовете сланина в чебърчетата и в качето.
— В отсамната страна в килера ще е по-хладно за месото, по-малко се пали огън в нея… — нареди старата и започна да мести с Ягуша съдовете.
Това стана тъй бързо, че докато Ханка да се противопостави, докато се сети, те вече наслагаха всичко в килера, а тя много ядосана запренася бързо каквото беше останало към своето отделение, като повика на помощ и Южка, и Петрек.
На мръкване, когато вече запалиха лампата, се заеха да правят колбаси, кървавици и дебела пача. Ханка режеше месото някак мрачно и ядосано, не беше й още преминало.
— Няма да го оставя в оня килер, та да го излапа или да го изнесе! Да има да взима! Врачка ниедна! — пошепна тя най-сетне през зъби.
— Утре, когато отиде в черква, тихичко да пренесеш всичко в твоя килер и туйто! Няма да ти го отнеме я! — съветваше я Ягустинка и тъпчеше месото в дългите черва, които като червени и тлъсти змии се виеха по масата, и час по час ги окачваше на една върлина над огнището.
— Нека се опита! Наговорили са се и затова дотърчаха!
Тя не можеше да се успокои.
— Докато се върне Ямброжи, колбасите ще бъдат готови… — подговаряше старата.
Но Ханка млъкна, заета с работа и главно с мисълта как да отнеме онази сланина и бутовете.
Огънят пращеше на огнището и тъй хубаво гореше, че в цялата стая бе червено, в големите гърнета клокочеха разни неща, с които пълнеха червата, а децата нещо тревожно вдигаха врява над нощвите с кръвта.
— Божичко, прималява ми чак от тия сладки миризми! — въздъхна Витек, като поемаше с нос.
— Стига си душил, да не огребеш барем ти нещо! Върви да напоиш кравите, турни им сено и им нарежи слама за нощес… Късно е вече! Кога ще свършиш всичката работа?…
— Ей сега ще дойде Петрек, самичък не ще мога да свърша всичко…
— А той къде отиде?
— Не знаеш ли?… Помага отвъд на ония!
— Що? Петрек! Върви по-скоро да наредите добитъка! — викна Ханка изведнъж тъй силно в отвода, че Петрек тутакси изскочи на двора.
— Пък ти се размърдай и сама си ошетай стаята!… Я я виж ти нея!… Дворянка такава, пази си ръчичките, та слуги да й работят! — викаше тя, ядосана до последна степен, и в същото време изтърсваше на масата гърнето с череп дроб и други вътрешности, които вдигаха пара. Изведнъж вън затропа някаква кола и звънче зазвънтя.
— Свещеникът причастие отива при някого! — обясни Билица, който влезе тъкмо в тия миг.
— Кой ли пък ще се е разболял? Не сме чули!…
— Зад кметовата къща отмина! — кресна през прозореца задъхан Витек.
— Все ще да е у някой от безимотните…
— Па може и у вашите, у Причековите, само там има мъже…
— Ами, здрави си бяха те: такива кучета нищо не им става — шепнеше Ягустинка, но макар че не живееше добре с децата си и постоянно ги разкарваше по съдилища, се разтрепера.
— Ще се попроветря малко и ей сега ще се върна…
И тя бързо излезе.
Но мина доста от вечерта и Ямброжи се върна, а тя не дойде; старият казваше, че повикали свещеника за Агата, Клембовата роднина, дето се бе върнала в събота от просия.
— Как, тя не е ли у Клембови?
— Като че ли у Козелови или у Причековите се е прибрала да умре.
Само това си и пробъбраха, понеже бяха страшно заети с работа, която и без това беше много изостанала, защото Южка, па и самата Ханка час по час ставаха да изтичат на двора около вечерните грижи за добитъка.
Вечерта бавно минаваше, страшно се удължаваше и дотягаше, пък настана и една тъмница, та в очите да бръкнат на човека, няма да види. Студен дъжд започна да шиба, вятърът току блъскаше по стените и газеше градините, та овошките с шум се удряха в тъмнината, а понякога се втурваше в комина, та главните чак изскачаха от огнището из стаята.
Привършиха работата почти преди полунощ, а Ягустинка не се върна.
— Вали, па и кално е, та не й се е щяло да се лута пипнешком! — мислеше си Ханка, като поглеждаше навън, преди да си легне.
Наистина то беше едно време, че кучето да ти е жал да изгониш вън; виелица — чак покривите трещяха; по мътното небе се търкаляха сиви, нагизнали, пропити от дъжд облаци, във висините никаква звездица, никаква светлинка по къщите, изчезнали напълно в нощта. Селото отдавна спеше, само вятърът брулеше по полята, бореше се с дърветата и прегръщаше със свирене водите на вира.