— Клембовица! Не може да бъде, такава добра жена, само така си дрънкат хората.
— Не съм го измислила, казвам това, що съм чула…
— И сега лежи у Козеловица! Никой не би се надявал, че е такава милостива!
— За парата и поп е милостив. Козеловица взела от Агата двайсет злоти готови пари, затова ще я гледат, докато умре, нали старата всеки ден очаква края си. Погребението си е отделно, па старата, ако не днеска, утре ще свърши, няма… няма дълго да чака…
Тя изведнъж млъкна и напразно се силеше да задържа хлипането си.
— Що ти е, да не си и ти болна? — питаше я Ханка със съчувствие.
— Наядох се толкова много с хорска беда, че не мога вече да трая. Човек не е камък, бори се, ако ще би дори и със злина срещу цял свят и пак не може да се уварди. Дойде време, че повече не може да издържи човек и душата му като жалък пясък се разсипва.
Тя се унесе в плач, дълго се тресе и изтриваше шумно носа си, докато заприказва пак с болка, та думите и капеха като горчиви парещи сълзи в душата на Ханка.
— И няма край това човешко зло. Седнах при Агата, когато свещеника си беше заминал, и току долетя отвъдната Филипковица, развикала се, че най-старата й дъщеря умира… То се знае, че отърчах… Божичко, в къщи като ледница… Прозорците затъпкани с гушки слама… в къщи едно легло, а другите се тъпчат в слама като кучета… Не умря момичето, само тъй отглади я свило… картофите им се свършили, юргана вече продали… всяка четвъртинка булгур изпросват от воденичаря, никой не им дава на вересия, нито пък назаем… кой ли ще им даде? Няма спасение, нали Филип заедно с другите е затворен… Едва си излязох от тях, и Гжегожовица ми каза, че Флорка Причекова родила и има нужда от помощ… Долни хора са и зло ми правят, макар да ми са родни деца… отбих се, не е време да се помни злото… Но и там бедата не по-зле се озъбила; изналюпили се пилета, Флорка болна, нямат ни грош и помощ отникъде… ниви ядат ли се… няма оки ядене да им сготви, нивите седат неорани, макар че е вече пролет. Нали и Адам, както и другите, е в затвора… Ротила е момче като кремък здраво, само да се отчува, че Флорка е изсъхнала като треска, няма ни капка мляко в гърдите си, а кравата още не се е отелила… И навсякъде е така, а у безимотните какво е, то се не изказва… Ни има кому да работят, ни откъде пара да изкарат, ни кой да им помогне с грош… Да би помогнал господ поне да си измрат от лека смърт, да се не мъчи тоя най-беден народ.
— У кого ли пък в селото прелива? Всякъде беда и мъка на сърцето.
— Ех, и заможните стопани имат големи грижи… един мисли с какво по-хубаво червото си да натъпче, друг кому би могъл да даде пари с по-голяма лихва, ама никой се не погрижва за сиромашта, та ако ще би тя да умира като куче под плета… Боже мой, в едно село живеят, плет ги дели, а никому това не разваля съня… То се знае, всеки оставя на Исус Христос да се грижи за сиромашта и всичко стоваря на божията воля, а сам гледа да угоди на корема си с пълна паница и с топъл кожух да закрие ушите си, за да не чуе скимтенията на гладните…
— Какво да се прави? Кой ли пък има толкова, че да помогне на всички сиромаси?
— Който не иска, той знае как да се оправдае! Не казвам за тебе, ти не си на свое и знам добре как ти е тежко, но има, има такива, които биха могли да помогнат: та воденичаря, та свещеника, та органиста, та други…
— Да има някой да им спорече, може би ще се смилят… — обясни Ханка.
— Който има сърце, той сам ще чуе виковете на гладните, не трябва да му се вика от амвона за това! Моля ти се, много добре знаят те какво става с бедния народ, нали от тая човешка беда са охранват те и от нея дебелеят… За воденичаря сега е жътва, макар че още е далеко до ново жито: на върволици вървят хората към него за брашно и булгур — било за последния си грош, било на вересия, за отработване или пък с хубава лихвица, па ако ще и завивката си да продадеш на евреина, че трябва да се яде…
— Така си е, никой даром не дава…
Припомни си Ханка своята неотдавнашна сиромашия и тежко въздъхна.
— Постоях при Флорка до късно, насъбраха се жени и заразправяха какво става низ село, казваха…
— Но имя отца и сина! — извика изведнъж Ханка и скочи на крака, защото вятърът тъй силно тресна вратницата, та чудно как я не разби. Тя я отвори с мъка и я подпря яко с колове.
— Здравата духа, само че е някак топъл вятъра, да не би да докара дъжд?
— И без това колите до осите потъват из нивите.
— Няколко дена хубаво слънце и веднага ще изсъхне, пролет нали е.