— Поне да започнем да садим пред празниците!
Тъй си попродумваха те от време на време, заети в работа, докато млъкнаха напълно, само тупкането на пробираните картофи се чуваше, защото хвърляха ситните на един куп, а нагнилите на друг.
— Ще има с какво да се похрани свинката, па и на кравите ще има да се забърка…
Но Ханка като че ли не чуваше; тя мислеше само как би могла най-сръчно да се добере до парите на свекъра си, само понякога поглеждаше през вратнята навън, към раздърпваните и размятани от вятъра дръвчета. Разкъсани сини облаци се носеха като разхвърляни по небето снопи, а вятърът все повече се усилваше и някак тъй силно духаше отдолу, че сламеният покрив на къщата настръхваше като четка. При това се носеше един постоянен влажен хлад, силно пропит с миризма на тор, който товареха от торището. На двора беше почти пусто, само сегиз-тогиз преминаваха разчорлени кокошки, подгонвани от вятъра, гъските седяха на завет зад плета над гъсетата си, които тихо пиукаха; често се появяваше с празна кола Петрек, обръщаше я, заставаше право спроти тока, плесваше с ръце, хвърляше хлъпка сено на конете и като натовареше заедно с Витек и подпираше на изровените места колата, откарваше я към нивата.
Понякога пък дотичваше Южка, оживена, зачервена, задъхана, развълнувана от разнасянето на колбасите, и бърбореше:
— Занесох на кметови, сега ще изтичам до чичови… в къщи си бяха, белосват вече за празниците, тъй благодариха, тъй благодариха…
Тя разправяше надълго и нашироко, макар че никой не я питаше, и пак политаше низ село да носи предпазливо увитите с бели кърпи паници с подаръците.
— Бъбрица момиче, ама е умно — забеляза Ягустинка.
— Истина, че е много умна, ама само за детински смехории и дето може да се повесели…
— Ти що искаш от нея, още е малчуган, дете е още…
— Витек, я виж кой влезе там в къщи! — викна изведнъж Ханка.
— Ковачът току-що влезе!
Сепната от някакво лошо предчувствие, тя се затича право към свекъровото си отделение; болният лежеше, както обикновено, възнак, Ягна шиеше нещо до прозореца, в къщи нямаше никой друг…
— Къде се дяна Михал?…
— Тъдява ще да е, търси ключа от колата, давал го бил някога назаем на Мачей — обясни Ягна, без да вдигне поглед от работата си.
Ханка назърна в отвода — нямаше го; назърна в своето отделение: само Вилица седеше с децата при огъня и им дялкаше въртележки; потърси го дори на двора; никъде нямаше нито следа от него, и се спусна право към килера, макар че вратата беше затворена.
Ковачът стоеше пред една каца с жито, със зарити до лактите ръце, и внимателно ровеше из него.
— Та в ечемика ли ще е скрил той ключа, а? — изтърси тя задъхана, като едва дишаше от възмущение, и застана наежена пред него.
— Гледам дали не е мухлясал, дали ще го бива за посев… — заекваше изненадан той…
— Не е твоя грижа това!… Защо си влязъл тук? — кресна му тя.
Той извади недоволно ръце и едвам възпираше яростта си:
— Пък ти ме следиш, като че съм крадец…
— Нима не знам защо си дошъл, а? Я гледай, на хората в килерите ще влизаш и по каците ще тършуваш, може и бравите да отключваш и раклите да отваряш… така ли? — крещеше тя все по-силно.
— Не казах ли ти вчера какво трябва да търсим…
Той правеше усилие да бъде спокоен.
— Лъжеше пред мене, колкото прах в очите ми да хвърлиш, а друго вършиш. Разбрах вече твоите юдински замисли, разбрах…
— Ханко, затваряй си устата, че ще ти я затворя! — зарева грозно той.
— Опитай се, разбойнико ниедин! Пипни ме само с пръст, така ще се развикам, че цялото село ще се събере да види какъв си хубостник! — заплашваше тя.
Той огледа внимателно стените и си отиде най-сетне, като псуваше разпалено.
Погледнаха се те отблизо и тъй яростно, че да биха могли, биха се пронизали с пламналите си очи.
Ханка дори вода пи и дълго не можа да дойде на себе си след тази възбуда…
„Трябва да се намерят и да се скрият на сигурно място, че ако ги докопа, ще ги открадне“ — мислеше си тя, като отиваше отново към плевнята, но изведнъж се върна от сред път.
— Седиш си в къщи, пазиш, а пущаш чужди хора в килера! — викна тя на Ягна, като отвори вратата.
— Михал не е чужд човек: и той има такова право да влиза, както и ти! — рече Ягна, която никак не се уплаши от крясъка й.
— Лаеш като кучка, сдумала си се с него, добре, но помни, само да се изгуби нещо от къщи, бога ми, и тебе ще дам в съд, че си помагала… Помни това!… — крещеше тя разгневена.