А земята чакаше; грееше я младото слънце, ветровете я сушеха, напояваха я тези топли и плодоносни дъждове, стягаха я мъгливите и нагрени пролетни нощи. И тревите като зелена четка вече се навдигаха, зимниците бързо се въземаха, чучулиги звънтяха над нивите, щъркели бродеха из лъките, а тук-там из мочурите цветя избуяваха към светналото небе, към небето, което от ден на ден като ясен плащ се вдигаше все по-високо, та вече все по-далече досягаха печалните очи, чак до чертите на ония села и гори, които в зимната мрачева не можеха да се видят. Цял свят се събуждаше от мъртвия сън и се протягаше и пременяваше за пролетните празници на веселба и радост…
Навред по съседните села, докъдето поглед стигаше, работеха тъй прилежно, че по цели дни в дъжд или в добро време се носеха весели песни и провиквания, по нивите блестяха плугове, хора се движеха, коне цвилеха и коли весело тропаха, само липските ниви бяха тихи, пусти, съвсем умрели и тъжни като гробища…
А на това отгоре и тежките грижи за затворените…
Едва ли не всеки ден се мъкнеха към града по няколко души с вързопчета и с напразно скимтене да пуснат невиновните.
Ами! Кой би се смилил над онеправдания народ, ако той сам не изтръгне справедливост!…
Лошо ставаше, тъй лошо, та дори чужди хора, другоселци, почнаха да разбират, че злото за Липци е зло за целия селски народ. Ами как, само маймуна на маймуната граби останалото ястие, а човек трябва да помогне на човека, за да не изпадне и той като него.
Затова не беше чудно, че другите села, макар и по-рано да се ядяха с Липци за синори и за разни съседски пакости или пък от чиста завист, понеже липчени се отнасяха гордо към другите и смятаха своето село за най-първо, сега оставяха настрана препирните, отказваха се от упоритостта си и често някой мъж, било от Рудки, било от Воля или от Дембица, дори не един и от жепецката шляхта, прескачаше до Липци на тайно разузнаване.
А в неделя след литургия или вчера, когато се бяха събрали на изповед, разпитваха грижливо за затворените, като се мръщеха и яко псуваха, стискаха заедно с липчени пестници срещу насилниците и страшно съжаляваха участта на оправдания народ.
Тъкмо над това размисляше Рохо. Той решаваше и някакъв важен почин, понеже още повече забави крачката си, спираше се често, като се пазеше от вятъра зад дебелите дървета и гледаше далече в простора, сякаш близо около себе си нищо не можеше да види…
Някак по-видело и по-топло ставаше, но този досаден вятър се усилваше от час на час, та само един шум се носеше по цял свят, а по-тънките дръвчета със стенание се огъваха и шибаха клони по вира; той късаше снопчета от покривите, кършеше по-крехките клончета и вееше с такава сила, че всичко се движеше: и градини, и огради, и къщи, и отделни дървета, та изглеждаше, че летят с него в една посока, дори бледото слънце, което се изтъркулваше през разкъсаните облаци, изглеждаше също като да бяга по небето, затулено сякаш от развеян пясък. А над черквата някакво ято птици с разперени крила, като не можеше да се бори срещу течението, се остави да го носи вихърът и със страхлив крясък се разбиваше о черковната кула и о развяваните дървета.
— Но макар че беше неприятен и донейде пакостен, вятърът изсуши хубаво нивите, та до сутринта те доста побеляха и по пътищата водата оттече…
Рохо стоя дълго в размисъл, забравил за божия свят, но ненадейно тръгна, защото дочу по вихъра някакви свадливи гласове.
Той бързо се огледа: отвъд вира, пред кметската къща, до портата се червенееше купчина жени с някакви мъже по средата.
Той побърза с любопитство, понеже не знаеше какво е станало.
Но като видя отдалече стражарите с кмета, свърна в най-близката порта и оттам прекоси внимателно през градините към групата, тъй като не обичаше да се пъха в очите на властта.
Глъчката ставаше все по-шумна, постоянно прииждаха жени, цяла тълпа от деца дотича от всички страни, занатискаха се към по-старите и като се блъскаха помежду си, та стана дори тясно пред портата, изсипаха се на улицата, без да гледат калта, нито разлюлените дървета, които ги шибаха с клоните си. Всички викаха нещо заедно, понякога отделни гласове се откъсваха, но той не можеше да разбере какво беше, защото вятърът късаше думите. Той съгледа между дърветата само това, че Плошковица беше начело: дебела, охранена, със зачервено лице тя най-силно крещеше нещо и тъй заядливо се доближаваше с пестници към носа на кмета, че той се дръпваше назад, а другите я поддържаха с врясък като стадо от разярени пуяци. А пък Кобусовица, заобикаляше отсрани и напразно искаше да се промъкне до стражарите, над които често се разтърсваха стиснати пестници, а тук-там вече и тояга или изцапана метла…