Кметът нещо обясняваше, като загрижено се чешеше по главата и възпираше женския напор, та стражарите предпазливо се измъкнаха от навалицата и тръгнаха покрай вира към воденицата; след тях тръгна и кметът, като се обръщаше понякога да се скара нещо и да заплаши момчетата, защото, почнаха да го замерят с кал.
— Какво искаха? — попита Рохо, като влезе между жените.
— Какво! Да даде селото двайсет коли и хора за трудова, та да отидат сега да поправят пъти в гората — обясняваше му Плошковнца.
— Някакъв голям чиновник щял да мине оттам; та затова заповядват да се изравнят дупките по пътя…
— Казахме им, че не даваме ни кола, ни коне…
— Та кой ли ще иде?
— Първом да пуснат мъжете ни, тогава те ще им направят и пътя.
— Дворянина да впрегнат!
— Да вземат те да работят, а не да тършуват по къщите!
— Гадове, пакостници! — викаха все по-високо една през друга жените.
— Само щом видях стражарите, и веднага нещо лошо мина през ума ми…
— Нали още от заранта се наговарят с кмета в кръчмата.
— Напукали се с водка и хайде сега, дай им да ходят по къщите и да гонят хората да работят…
— Кмета знае добре, трябвало е да обясни в управлението какво е в Липци — обади се Рохо, като напразно се мъчеше да надвика възбунените гласове.
— Ами, добре се държи той с тях!
— И пръв ги води за всичко тука.
— Той само гледа дали ще има полза от нещо — завикаха пак.
— Уговаряше хората да дадат на ония там по петнайсет яйца или по кокошка от къща и те щели да ги оставят, па ще отидат други села да подгонят на трудова.
— На тях ли, камъни бих им дала!
— Кърпел, кърпел!
— Тихоте, жени, да не ви накажат за оскърбление на властта!
— Нека наказват, нека затварят, ще се изправя, ако ще, пред най-големия чиновник и всичко ще му кажа, какво зло ни е направено и как живеем!…
— От кмета ще ме е страх!… Заплес такъв!… Не го бръсна това бостанско плашило… Той е забравил, че мъжете са го избрали, те могат и да го махнат от кметството… — крещеше Плошковица.
— Па ще наказват на това отгоре! А не плащаме ли данъци, момчетата не ходят ли войници, не правим ли всичко, що заповядат?… Не стига им, дето ни взеха мъжете!…
— И щом дойдат тука, веднага нещо ще сполети някого.
— Не застреляха ли кучето ми по жътва на полето!…
— Мене ме дадоха в съд, че се запалили саждите в комина!…
— А мене не дадоха ли, дето лани съм сушила лен зад плевнята?
— А как набиха Гулбасовото момче, че ги замерило с камък!…
Всички викаха в един глас и се трупаха около Рохо, та той дори запушваше ушите си от врясъка им.
— Я се усмирете! С приказки нищо не става! Тихоте!… — викаше той.
— Иди кажи на кмета, или ще надигнем метлите и ще отидем всички там!… — дереше гърлото си Кобусовица.
— Ще ида, само че вече се разотивайте! Толкова много работа си имате в къщи… пък аз ще разкажа хубаво!… — молеше ги той горещо, като се боеше да не се върнат стражарите.
Понеже камбаната удари пладне, започнаха да се разотиват полека, като приказваха високо и се спираха пред къщите.
А Рохо бързо влезе в къщата на помощника, където засега живееше, а децата обучаваше в празната Шикорова стая, на другия край на селото, отвъд кръчмата. Помощникът не бе у дома си, отнесъл бе данъците в околийското управление.
Соховица веднага му разправи спокойно и поред какво се бе случило.
— Само нещо лошо да не излезе от тия врясъци!… — забележи тя накрая.
— Кмета е крив, стражарите правят, каквото им е заповядано, а той знае, че в селото са останали, кажи го, само жените, че няма кой по нивите да работи, камо ли на трудова да ходят. Ще ида при него, нека изглади работата, да не наредят някои глоби да се плашат!…
— От всичко това се вижда, че си отмъщават на Липци за гората! — рече тя.
— Кой?… Дворянина ли?… Моля ти се! Какво общо има той с управлението?…
— Те, господата, все си се разбират, все са приятели, казал им е да отмъстят на Липци!
— Господи! Ден спокоен няма!… Все нещо ново!…
— Да не стане само нещо по-лошо!… — въздъхна тя и скръсти ръце като за молитва.
— Като свраки налетяха, закрещяха, пази боже!…