— Ами как, когото сърби, той се и чеше!…
— С крясъци нищо не става, само дето нова беда може да дойде!…
Рохо беше раздразнен и изплашен, да не би да връхлети някаква беда върху селото.
— При децата ли отиваш?
Той бе станал от пейката.
— Разпуснах ги, празници са вече; па трябва и в къщи да помагат, толко много работа има навред по селото!…
— Отзарана ходих да потърся работници във Воля, по три злоти им обещавах на ден, за да орат, и храна бих им дала, но ни едного не можах да надумам. Всеки гледа най-напред своето да свърши, грижа ли го е за чуждото! Обещават да дойдат след една-две недели!…
„Божичко, човек има само две ръце, и те — слаби!…“ — въздъхна тежко Рохо.
„И така помагаш ти на народа, помагаш!… Да не беше твоя ум и доброто ти сърце, не знам какво би станало с всинца ни!…“
„Да бих могъл, каквото желая, не би имало лошо на тоя свят!“
Той разпери ръце при мисълта за своята немощ и бързо излезе да отиде при кмета. Но стигна късно, понеже се отбиваше по къщите.
Селото се вече поуспокои; само тук-там при портите на някои къщи най-разпалените гълчолеха, но повечето се бяха разотишли да приготвят обеда; по улиците, както и по-рано, само вятърът размяташе дръвчетата.
Но веднага след пладне, въпреки досадната виелица, навсякъде плъпнаха хора, по дворища, из градини, пред къщите, из отводите и стаите закипя като в кошер от работа и от непрестанни женски крясъци — че нали само жени и девойки шетаха, ако се мяркаше някое момче, то биваше или малко дете, или най-много такова, колкото гъските да пасе, понеже всички по-големи бяха затворени с бащите си.
Работеха усърдно и залягаха още повече, защото вчера, по случай пристигането на свещениците за изповядване, празнуваха като просяци на задушница и цял ден стояха в черква, а днес отново се заглавикаха поради стражарите.
Па и празниците наближаваха; велики вторник беше вече дошъл и работа и разни други грижи са струпаха — ту около къщи трябваше да се шета, ту децата да поизкърпят, себе си да постъкмят, ту на воденицата да идат, за свинско за Великден да се помисли и още толкова много работи, че във всяка къща стопанките вече блъскаха умовете си как да излязат наглава с всичко, па внимателно се вглеждаха из килерите какво биха могли да намерят да продадат на евреина или пък да закарат в града на пазара, за да прихванат някой грош. Дори веднага след пладне няколко жени покриха със слама по нещо в колата и го откараха за продан в града.
— Да не те притисне някое дърво там! — предупреждаваше Рохо Гулбасовица, която тъкмо преминаваше с едно съвсем слабо конче, което едвам вървеше срещу вятъра.
И свърна веднага у тях, като видя, че момичетата, които запълваха междините между гредите на стените, не можеха да достигнат прозорците. Той им помогна, па им разми в копанята и вар за белосване, направи им и хубава четка от слама.
И отиде по-нататък.
У Вахникови изкарваха тор на близката нива, но толкова несръчно вършеха това, че половината изпадаше из ритлите по пътя, а девойките и двете теглеха коня за юздата, понеже не им се покоряваше. Рохо излезе пред тях, притупа добре тора в колата, шибна коня с камшика и той затегли, послушен като дете…
У Балцерекови пък Мариша, онази, която след Ягна Бориновица я смятаха за най-хубава в селото, сееше грах току зад плета в черната, яка наторена пръст; само че се движеше като муха в смола; увила бе главата си в кърпа и бе наметнала бащиния си клашник доземи, за да не развява вятърът фустата й.
— Не бързай толкоз, ще успееш!… — засмя се той, като влезе в лехата.
— Ами… на велики вторник грах който посее, от едно кринче по пет ще отвее! — отвърна тя високо.
— Докато го досееш, първия ще ти никне! А че много гъсто, Маришо, много гъсто… щом поникне, ще се измотае и ще полегне!
Той й показа как да сее при вятър, защото не знаеше, глупавата, и сееше, както й дойдеше.
— А Соховия Вавжон ми каза, че за всичко те бива! — рече той току-така, като вървеше до нея по калната бразда.
— Ти приказва ли с него? — викна тя и изведнъж се спря да си поеме дъх.
Страшно се изчерви, но се страхуваше да пита повече.
Рохо само се усмихна, но като си отиваше, рече:
— Ще му кажа по празниците как се пресилваш в работа!…
У Плошкови, братовчеди по баща на Стахо, две момчета подораваха картофище до самия път: едното караше, другото божем ореше, а и двете бяха малчугани, едва стигаха с носа си до опашката на коня и нямаха никаква сила; то се знае, че плугът им вървеше като пиян мъж, а конят всеки миг завръщаше към конюшнята, та постоянно го шибаха и хокаха заедно, като се караха и помежду си.