Вятърът неспирно бучеше, все повече се усилваше и тъй размяташе дърветата, че не бе безопасно да се върви, защото час по час хвърчеха отбрулени клони по пътя.
А старият Рохо се движеше прегърбен покрай самите огради и едва се виждаше в тази чудна сивота на здрача, направена сякаш от стрито на прах стъкло.
— Ако си тръгнал кмета да дириш, във воденицата май ще го намериш, в къщи го няма! — рече Ягустинка, която неочаквано се яви пред него.
Той свърна към воденицата, без ни дума да каже, защото не можеше да търпи това лапацало.
Тя веднага го догони и като ситнеше покрай него, зашепна почти в ушите му:
— Отбий се у нашите Причекови, па и у Филиповица… отбий се!…
— Ако мога да им помогна с нещо, да се отбия…
— Просто плачеха да ги навестиш… ела!… — молеше се тя горещо.
— Добре, само че преди това трябва да поговоря с кмета.
— Бог да ти заплати!
Тя целуна ръката му с разтреперани устни.
— Какво те е прихванало?
Той се учуди, защото винаги бяха помежду си като във война.
— Нищо не ми е, но за всеки понякога дохожда такова време, та като изгонено и бездомно куче се радва, когато го погали добра ръка… — шепнеше тя сълзливо, но докато той да намери и за нея добра дума, тя бързо си отиде.
Той обаче не намери кмета и във воденицата.
— Като че ли в града отиде със стражарите — каза воденичарският ратай и го покани да си почине в стаичката му, където имаше вече доста липченки и другоселски мъже, които чакаха реда си да мелят. Рохо на драго сърце би поседял по-дълго там, но Тереска, жената на войника, която беше заедно с другите, седна веднага при него и боязливо и тихичко взе да го разпитва за Матеуш Голембовия.
— Бил си при мъжете, та и него ще да си видял… Здрав ли е? Весел ли е? А кога ще го пуснат?… — заотрупва го тя с въпроси, без да го гледа в очите.
— А твоя човек във войската как е? Здрав ли е? Скоро ли ще се върне?… — попита я той най-сетне все така тихо и я измери със строг поглед.
Тя се изчерви и избяга във воденицата.
Той поклати глава на заслеплението й и отиде след нея да я посъветва и да я предпази от грях, но не можа да я намери при камъните, тъй като въпреки светилничетата беше мрачно в онзи страшен брашнен прах: Тереска се беше скрила от него. А воденицата тъй гърмеше, водата с такъв неспирен рев удряше във воденичните колела, вятърът като из грамадни мехове шибаше час по час в стените и покривите, та всичко тъй се друсаше и трепереше, като че ли всеки миг щеше да се разхвърчи; Рохо се отказа да я търси и веднага тръгна към ония несретнички.
Беше вече дълбока нощ; тук-там през разлюлените дървета като вълчи очи мигаха запалени из къщите лампи, но навън беше чудно ясно, та той виждаше изпокритите из градините къщи; дори и замъглените полета можеха да се видят; а небето висеше високо и тъмно, синьо, почти чисто, защото само тук-там беше като със сняг запрашено, звездите все по-често се сипеха по него. Само вятърът не стихваше, напротив, ставаше все по-силен и бушуваше по целия свят.
Духа тъй почти цяла нощ, та малцина успяха да склопят очи поне за малко, понеже страшно духаше през къщите, дърветата шибаха по стените и притискаха стъклата на прозорците. Той фучеше и блъскаше по стените, сякаш с плещи напираше, та неведнъж хората смятаха, че ще разпилее цялото село и ще го развее по света.
Чак пред зори вятърът утихна, но току-що петлите пропяха на съмване и народът едвам бе заспал, забучаха и се засъбаряха гръмотевици по небето, забляскаха като кървави въжета светкавици, а след тях швирна пороен дъжд. Казваха дори, че и гръм ударил някъде в гората.
Но когато се беше вече хубаво съмнало, утиши се напълно, дъждът престана и от полето залъха топлина, птичките радостно зачуруликаха и макар че слънцето още не бе се показало, ниските белезникави облаци тук-там се разкъсваха и небето се разведри. Казваха, че е на хубаво време.
А по селото настана вайкане и крясък, защото излезе, че вихърът бе направил толкова много поразии, че брой нямаха: по улиците лежеха смъртно повалени дървета, парчета от покриви и плетища, та не можеше да мине човек.
У Плошкови бе съборил кочината и всичките гъски бяха притиснати. Във всяка къща се оказа някаква пакост, та по всички порти наизлязоха жени и като обилен дъжд се посипаха вайкания и плачове.
Тъкмо и Ханка беше излязла да разгледа по двора и да провери какви пакости са направени, когато се появи Шикорица.