— Знаеш ли!!… На Стахови съборило къщата!… Божие чудо, та не ги изпотрепало! — крещеше тя отдалече.
— Божичко!…
И Ханка примря от ужас.
— Дотърчах за тебе, че те там не знаят какво да правят, само плачат…
Ханка сложи наметката на глава и се залетя с все сила, а хората, щом се научиха за нещастието, току наваляха след нея.
Истина излезе: от Стаховата къща бяха останали само стените и те още повече изкривени и вбити в земята. Покрива го нямаше никакъв, само някакви изпочупени мертеци се клатеха отгоре; и коминът се бе съборил, една малка дървета прековка бе останала от него като наяден зъб. Наоколо земята бе обсеяна със сламените снопчета от покрива и с разни други рушевини.
Веронка седеше до стената върху камара натрупани вещи и прегърнала с ръце разплаканите си деца, ревеше с глас.
Ханка се приближи до нея, заобиколиха я и други и я заутешаваха, но тя не чуваше, не виждаше нищо и се унасяше във все по-тежко хлипане.
— Ох сироти, клети, злочести сироти ние!… — стенеше тя с болка, та много други чак сълзи зарониха от жал.
— И къде да се денем, сироти? Къде глави да подслоним? Къде да идем?!… — викаше тя като обезумяла и притуляше децата към себе си.
А старият Вилица, свит и посинял като мъртвец, ходеше около развалините и прибираше кокошките да не се пръснат или подтуряше по хлъпка сенце на вързаната за черешата крава, или пък приклякваше до стената, подсвиркваше на кучето и гледаше народа като оглупял.
Мислеха си, че съвсем е обезумял.
Изведнъж всички се раздвижиха, разстъпиха се и наведоха покорно доземи глави, защото неочаквано се появи свещеникът.
— Чак сега ми каза Ямброжи за това нещастие. Къде е Стаховица?
Жените се отдръпнаха настрани, за да я види, но тя нищо не забеляза през сълзите си.
— Веронке, свещеника е дошъл! — пошепна й Ханка.
Тогава тя скочи и като го забеляза пред себе си, строполи се пред краката му и избухна в още по-жален и още по-неутешим плач.
— Успокой се, не плачи!… Какво да се прави? Воля божия!… Ех, казвам: воля божия! — повтори той, но тъй развълнувано, че сам крадешком изтриваше сълзите си.
— По просия, по просия трябва сега да тръгнем по света!
— Недей вика, добри хора не ще ви оставят да загинете и господ в нещо друго ще ви помогне. Не ви ли е изпобило, а?
— Добър е бил господ!
— Същинско чудо е станало.
— А могло е да ви смаже всичките като гъските на Плошкови.
— Та и жив крак да не излезе! — викаха една през друга насъбраните жени.
— А от стоката някаква загуба да имате, а? От стоката, казвам!
— Запази я господ, всичко беше в отвода, а той някак остана цял.
Свещеникът смъркаше енфие и разглеждаше с насълзени очи тази камара от развалини, която бе останала от къщата, понеже целият покрив беше пропаднал заедно с потона насред, та през изчупените стъкла се виждаха само купища от потрошени дървета и изгнила слама от покрива.
— Имали сте късмет, че е могло всички ви да смаже… тц, тц, тц!
— Да беше ни смачкало, всинца ни да беше избило, та да не гледам тая, да не доживеех до тая беда и тая съсипия… О божичко, Исусе мой! Без нищо си останах, само с тия сироти… Къде да се дяна сега? Какво да захвана? — зарева тя пак и скубеше отчаяно косата си.
Свещеникът разгърна безпомощно ръце, като престъпваше ту на единия, ту на другия си крак.
— По-сухо да ви е!… — пошепна нерешително една, като пъхна под краката на свещеника парче дъска, защото стоеше до глезените в кал; той стъпи на нея, като смръкна енфие и мислеше какво да каже за утеха.
Ханка ревностно се зае със сестра си и с баща си, а другите се трупаха при свещеника и вперваха погледи към него.
От селото дохождаха все повече жени и деца, та се чуваше само шляпане на обувки из калта и притаени, развълнувани гласове пошушваха в нарасналата навалица, ту се разнасяше детски плач или вече притихналото хлипане на Веронка; а по едва виждащите се изпод надвесените наметки лица се притайваше и лежеше скръб, мрачна като надвисналото над главите небе, по лицата на мнозина капеха топли сълзи.
Но в душите си бяха всички спокойни и понасяха безропотно това божие наказание. Ами как? Ако всеки взимаше на сърце чуждите беди, за своите биха ли му останали сили, а при това може ли да поправи злото, когато то е станало, да го облекчи?
Свещеникът изведнъж застана при Веронка и рече:
— Най-напред трябва да благодарите на бога, че сте оцелели…