— Няма да дойда, Ханко… ами… ще си остана… тук съм се родил, тук ще си и мра.
Как го не моли тя и що не му говори — не иска и не иска.
— Ще си направя ей тука е, в отвода, легло… ами… па ако речеш… ще дохождам да ям у вас… ще ти понагледвам децата… ами… Вземи само кучето, кълката му е счупена… ще ти пази, голям е вардач.
— Ще се съборят стените и ще те смачкат! — молеше го тя и го увещаваше.
— Ех… ще карат повече те от много човеци… Ти вземи кучето…
Тя повече не настоя, щом той не искаше. Що си е право, и у нея беше тясно, а пък със стария и повече грижи щеше да има.
И тя поръча на Петрек да върже с връв Кручек и да го заведе у дома.
— На мястото на Бурек, който избяга някъде… Ех, че си вързан! — викна тя нетърпеливо, понеже Петрек не можеше да се разправи с кучето.
— Щурчо… ще хапе… там всеки ден ще ядеш… как не, и на топло ще спиш… Кручек! — приказваше му старият, като помагаше на ратая да го върже.
Тя затича напред, за да види още веднъж сестра си.
Почуди се, като завари в къщи няколко жени и Веронка пак разплакана.
— С какво съм ви заслужила толкова добрини, с какво? — плачеше тя.
— Не можем много, всякъде беда, но взимай какво сме донесли, от сърце го даваме — рече Клембовица, като пъхаше възголям вързоп в ръката й.
— Такава напаст те е сполетяла!
— Ами и народа не е от камък, всеки знае що е беда.
— Па и ти си без мъж, както и другите.
— В такова време на вас е по-тежко от другите.
— И вас повече изпитва дядо господ… — приказваха едновременно жените и слагаха отпреде й вързопчетата, защото се бяха наговорили и й занесоха кой каквото можа: било грах, било булгур, било брашно…
— Мили хора, стопанки, майки рождени! — хлипаше тя неутешимо, като ги прегръщаше тъй горещо, че всички се разплакаха.
— Има, има още добри хора на тоя свят!… — мислеше си развълнувана Ханка.
В това време се показа на вратата и органистката, подмишила цял хляб и увито в хартия парче сланина.
Ханка не изчака да чуе какво ще каже тя, понеже тъкмо звънеше пладне, и затича към къщи.
Беше ясно, слънцето не се показваше, но въпреки това денят бе залян от чудна слънчева светлина. Небето се издигаше високо като синкава покривка, само тук-там обсеяна с белите кръпки на парцаливи облаци, а долу се разливаха нивите във виждана като на длан необхватна шир, на места позеленяла, на места сива от стърнища и угари, със святкащи като стъкло потоци и локви.
Шумно пееха чучулиги, а от нивите, от горите, от синкавите далнини и от цял свят лъхаше свеж пролетен въздух, пропит от топла влага и от медена миризма на тополови пъпки.
По улиците загъмжа от хора: всички извличаха до плетищата изпочупените от вятъра клони и дървета.
А във въздуха беше тъй тихо и обвеяните с мъха на първата напъпила зеленина дървета едва се поклащаха.
Безбройно множество врабци вдигаха врява пред черквата, кленовете и клонестите липи бяха почернели от тях като от сажди, а врясъкът им, оглушителният им цвъркот се чуваше по цялото село.
Покрай гладкия и блеснал вир крякаха гъсоци, които пазеха гъсетата, и силно плющяха бухалките на много перачки.
Вредом беше шум, бърза работа, провикваници между къщята, вредом се виждаха тумби деца и жени с червени вълненици из градините.
Прустовете и стаите бяха отворени и от двете страни, по плетищата съхнеха току-що изпрани дрехи, по градините се проветряха постелки, тук-там белосваха стените отвън, кучетата воюваха със свинете, които се ровеха из ямите, а тук-там зад оградите крави издигаха рогати чела и жално мукаха.
И не една кола замина към града за празнични покупки. А веднага след пладне пристигна с дългата си каруца продавачът Юдка, повел и еврейката си с палавото им дете.
Ходеха те от къща на къща, съпровождани от страшно разлаяли се кучета; рядко Юдка излизаше отнякъде с празни ръце, защото беше честен човек, не като кръчмаря или други евреи, плащаше добре, па дори ако някой беше изпаднал в нужда пред новата жътва, даваше и пари с малка лихва. Умен евреин беше, познаваше всички в селото, знаеше с кого как да приказва, та току час по час теглеше някое теле към колата или крина жито изнасяше. Еврейката отделно продаваше разни неща и събираше яйца, петли, някоя оскубана кокошка или пък топче платно, заменяше и ги лъжеше с якички, корделки, шнурове, карфици и всякакви други гиздила, за каквито женският род беше винаги лаком, и изкушаваше най-лакомите с пълната си грамадна кутия…