Само Ханка не можеше още да се отдаде на молитва. Тя цяла се тресеше и тъй бе изплашена, сякаш още беше там, в свекровия си килер.
Тръпки я побиваха. Тя бъркаше в студеното сипкаво жито и час по час притискаше рамене, за да усети пъхнатото между гърдите си вързопче.
Такава радост и същевременно някакъв страх я раздрусваха, та често броеницата й изпадаше из пръстите, тя забравяше думите на молитвата си и блуждаеше с пламнали очи по народа, но никого не забелязваше, макар че до нея седяха Южка, Ягна, Доминиковица и други.
На чиновете отстрани на олтара се молеха с молитвеници в ръце дворянките от Рудка, от Модлица и дворянската щерка от Воля, а дворяните стоеха при вратата на ризницата и обсъждаха нещо. На стъпалата пред олтара стоеха раздалечени воденичарката и органистката, много хубаво пременени. А пък пред самата ограда на олтара, дето бе мястото на най-личните липченски стопани, които биваха винаги на пост по време на литургия, носеха балдахина над свещеника и го водеха под ръка, когато имаше лития, сега коленичеха множество другоселски мъже, между които едвам можеха да се забележат кметът, помощникът и червената глава на ковача.
Очите на не една жена се насочваха натам и тъжно търсеха своите мъже… но напразно: там имаше дембичани, воличани, жепечани, от цялата енория, само липчени не се виждаха, само най-личните ги нямаше днес. И запърхаха душите на жените като подплашени птици и не една глава се навеждаше доземи в плач, не едно жално стенание изскачаше из навалицата, а мъчителните сиротински спомени пареха като живи въглени.
Ами как, най-големите празници в годината, Великден, толкова чужди хора бяха надошли, а по всички лица, макар и малко поизпаднали от пост, радост се разлива. Всички се надуват, перчат се в премени, големеят се като дворяни в черквата, хвърлят наоколо горди погледи, заемат първите места, а липченските страдалци какво ли чинят сега, какво? Там в тъмниците в глад и студ гризат хорската неправда, с жалба и с мъка на душите се хранят…
За всяко създание настава радостен ден, само не и за тях… клетите мъченици… Всички днес ще се върнат по къщите с мъже и деца да си хапнат весело като на празници, да си починат, да се погреят на слънце и поразговорят приятелски, както бог е наредил, само не и тия изоставени липченски сироти…
Оболелите жени скоро ще се разотидат по пустите си домове, със сълзи ще подслаждат великденския си кравай и със скръб и окайвания ще легнат с децата си да спят…
„Божичко мой, Исусе!“ — откъсваха се жални, сподавени скимтения около Ханка, та тя се стресна и видя веднага познати лица и пълни със сълзи очи… Дори и Ягуша бе навела глава над книгата си и проливаше тежки сълзи по белите и страници, та майка й трябваше с побутвания да я кара да се опомни. Но де ти! Можеше ли тя да се смири, когато тъкмо в тоя миг Антек тъй живо изпъкна в паметта й, че както тогава, на Рождество Христово, тя чуваше горещия му глас, струваше й се, че коленичи досам нея, че притиска глава до коленете й!… Жал сграбчи сърцето й и сълзите сами бликнаха от внезапната мъка…
Добре, че тогава свещеникът започна словото и в черквата настана шум, тъй като народът се изправяше, натискаше се още повече към амвона и вдигаше глави нагоре към него. Той разправяше за мъките господни и как тия мръсни чифутй са го разпнали, че той дошъл да спаси света, че искал да въздаде правда на онеправданите и се застъпвал за сиромашта. И така трогателно и картинно разправяше тия неправди към Исуса, та на народа ставаше чак горещо и не една мъжка пестница се свиваше за отмъщение, а жените вече гласно плачеха и шумно подсмърчаха на разни гласове.
Той дълго проповядва и излагаше всичко, както си е било, та тук-там клепките натежаваха от сън, а по ъглите някои и здравата дремеха. Но към края той се обърна право към народа и наведен от амвона, тъй мощно почна да разтърсва пестници и да вика, че всеки ден, всеки час и вредом Исус е разпъван на кръст от нашите грехове, убиван е от нашите злини, от безбожието ни и от непослушанйето ни към божите наредби, че всеки човек го разпъва в душата си, като забравя и раните му, и светата му кръв, пролята за нашето спасение!
При тия думи ревна целият народ: плачове и хлипания като вихър от покъртителни стонове се разнесоха из черквата, та свещеникът престана да говори. Едва когато утихнаха, той започна пак, но вече радостно и подкрепително — за възкресението на Исуса. Разправяше той за пролетта, която бог със своята доброта дава всяка година на грешния човек и ще я дава дотогава, когато Исус Христос ще слезе пак на земята, за да съди живите и мъртвите, за да понизи надменните, да натика грешниците навеки в пламъците на пъклото, а праведните да сложи отдясно на себе си за вечна негова слава! Когато настане това, време, всяка неправда ще изчезне, всяко престъпление ще получи своето наказание, а плачовете на страдащите ще престанат и злото няма да цари…