И така пламенно приказваше той това, така добросърдечно, че всяка дума като мед се лееше в сърцата и като слънце се разгаряше в душите; чудна услада проникваше у всички, само липчени се затресоха от жал, споменът за неправдите тъй болно притисна душите им, че всички ревнаха с плач, писък и хлипания, простираха се разперени кръстом на пода и с жалко ридание, със сърдечен стон викаха за милост и спасение.
Настана страшен шум в черквата, вдигна се общ плач и викове, но другите скоро се досетиха и почнаха да вдигат липченките, да ги слагат на чиновете и да ги подкрепят с добри думи, а благият свещеник изтриваше с ръкав сълзите си и викаше, че Исус Христос възнаграждава онези, които обича, че макар и да са се провинили, наказанието скоро ще се свърши, стига само те да се надяват на божието милосърдие, всеки ден мъжете може да се върнат…
От тия думи народът се успокои, на всички олекна и надежда се всели в сърцата им.
А когато веднага след това свещеникът запя от олтара възкресната песен, когато органът гръмна с всички сили да му приглася, когато и камбаните запяха надлъж и нашир, а той, обгърнат от облак тамянов дим и в звънтеж от звънчета, заслиза по стъпалата със светото причастие към народа, песента избухна от всички гърла, навалицата се залюля, изгарящият вихър на унес изсуши сълзите и грабна душите, та всички заедно, като гора от човеци, разлюшкана и разпяла се в един исполински глас, тръгнаха в шествие след свещеника. А той държеше пред себе си дарохранителницата, която като златисто слънце, като лъчезарно слънце пламтеше над главите и плуваше бавно-бавно през неизброимия народ, едвам видима всред тамяновия дим, обвита в песни и носена от погледите на цял народ, от сърцата и любовта на всички…
Обикаляха вътре из черквата, пристъпваха бавно, крак до крак, като се притискаха страшно в малкото пространство и пееха с всички сили, а органът все свиреше и камбаните непрестанно биеха…
Алилуйя! Алилуйя! Алилуйя! Черквата гърмеше, та чак зидовете трепереха, пееха всички сърца и всички гърла, а тия пламенни гласове, напоени с огън сякаш жар-птици, се подемаха с исполински празничен вик, завъртяваха се като ослепели от горещината под сводовете и се понасяха в пролетната нощ, понасяха се нейде към слънцето, по цял свят, докъдето стигат в своя унес човешките души.
Почти пред полунощ службата се свърши и народът почна бързо да излиза от черквата. Само Ханка остана още вътре. Тя бе толкова увлечена в топла молитва, думите на свещеника така я облъхнаха с успокоение, а веселото пеене, службата и мисълта за придобитото днес така укрепиха духа й, че тя слагаше всичката си радост пред краката на Исус, като забрави в молитвата си за целия свят. Едвам когато Ямброжи задрънка с ключовете, тя бе принудена да излезе из вече празната черква.
Дори и страхът за Антек, който от толкова време живееше в нея и скимтеше при най-малкия повод, сега като че ли изведнъж замря, толкова спокойна и обнадеждена се почувствува.
Тя се оглеждаше за домашните си и се движеше бавно към къщи, тъй като отстрани на улицата вървяха цели групи хора, а по средата се точеха непрекъсната низа коли. Пътят едвам се виждаше, защото месецът бе залязъл, беше тъмно, тежки облаци плуваха високо и час по час засланяха тъмносините пролуки на небето, където светеха далечни звезди.
Настанала бе топла, тиха и възвлажна от росата нощ. Откъм полето полъхваше мекичък ветрец, напоен с преснотата на пръст и мочури, а по пътя се носеше меденият дъх на тополи и брезички. Народът гъмжеше из сенките на селото, само тук-там се мяркаха някои глави в ясния и ведър въздух. Вредом се чуваха стъпки и гласове, кучетата усилено лаеха по портите, а тук-там по къщите светеха лампи.
Като прегледа най-напред конюшните и оборите, Ханка си влезе в къщи. Там вече си лягаха да спят.
— Само да се върне и да поеме работата в ръцете си, нищичко за миналото няма да му споменавам. — Тъй реши тя, като се събличаше да си легне. — Ами ако се помъкне пак с нея? — помисли си тя внезапно, щом чу, че Ягуша се прибира в стаята си.