— Така си е, толкова дрехи останаха от сирота мама, на нас тате не позволи да ги барнем, а всичко даде на нея да носи и да се перчи сега…
— Ами, па още и одумва понякога пред Настка, че били изгнили и се вмирисали…
— Дано дяволско лайно й замирише, дано!
— Само тате да оздравее, веднага ще му кажа за коралите, пет дълги като камшици върви бяха останали и като най-едрия грах!
Магда не се обади повече; тя въздъхна тежко и запоска най-малкото си дете. И Южка още в същия миг се запиля по селото, Витек пред конюшнята майстореше още нещо около петлето, децата пред къщи се гонеха с кучетата пред очите на Вилица, който ги пазеше като квачка, а Рохо сякаш бе задрямал.
— Свършихте ли полската работа?
— Само картофите сме посадили и граха посяхме.
— Други и толкова не са свършили!
— Ще стигнат и те; казваха, че ще пуснат мъжете къде Томина неделя.
— Кой е бил този многознайник?
— Мнозина казваха в черква! Козеловица се кани да иде да се моли на дворянина…
— Щура, да не би дворянина да ги държи в затвора?
— Да рече там, може и да ги пуснат…
— Казва той неведнъж, но не помогна…
— Само да иска, ами не ще, защото го е яд на Липци, казва човека ми… — Тя прекъсна изведнъж и наведе смутеното си лице над главичката на детето, стисната между, коленете й, та Рохо напразно чакаше да рече нещо повече.
— Кога се кани да иде Козеловица? — попита той заинтересуван.
— Още сега след пладне…
— Това ще й остане, дето ще се проветри малко и друг въздух ще погълта.
Тя не отвърна нищо, защото тъкмо тогава свърна от пътя Яцек, дворянският брат, за когото казваха, че бил малко глупав, тъй като постоянно свирел с цигулка по кръстопътищата и под крайпътните кръстове и само със селяни се срещал. Той вървеше наведен с цигулка под мишница, захапал луличка със зъби, слаб, висок, с жълта брадичка и с живи очи. Рохо излезе да го посрещне. Трябва да се познаваха, защото тръгнаха заедно край вира и седяха дълго там на камъните, като си приказваха нещо тихичко; отдавна вече бяха звънили пладне, когато се разделиха. Рохо се върна пак пред къщи у Боринови, но беше някак натъжен и гледаше мрачно.
— Изпаднал господина, та едвам го познах! — обади се Билица.
— Познавахте ли се с него? — посниши Рохо гласа си, като поглеждаше към ковачката.
— Как не… Много, много лудории правеше той като млад… Какъв изгорник беше той за момите… ни една не пропусна във Воля… помня добре какви коне впрягаше… как живееше… помня… — казваше старият със заекване.
— Но и тежко наказание е получил за това, тежко! Ти ще си най-стария в селото, а?
— Ямброжи може да е по-стар, че откак го помня, той все стар си беше.
— Сам си казва, че смъртта го е забравила! — намеси се ковачката.
— Оная костеливата не забравя никого, само че го е оставила да се съсипе повече, защото е корав, разбира се… лъже на провала… разбира се… — заекваше тихо Билица.
Помълчаха дълго.
— Помня кога в Липци имаше всичко на всичко петнайсет къщи с имот — започна отново Билица, като протягаше нерешително ръка към Роховата табакера.
— А сега са четирийсет! — рече Рохо и му я подаде.
— И нови вече чакат да се делят, годината плодовита-неплодовита, народа всякога еднакво се размножава, истина… а земята не расте… още някоя година и няма да има за всички… — Той често закиха.
— А не е ли вече тясно в селото и днеска! — рече ковачката.
— Така си е, а като се изженят момчетията, за децата им и по една морга няма да остане, ами!…
— Тогава другаде трябва да идат! — забеляза Рохо.
— С какво ли ще тръгнат? С голи ръце да ловят вятъра ли?
— А немците не откупиха ли дворянския имот в Слупи и сега се селят… по шейсет морги на едно селище — казваше твърде тъжно Рохо.
— Истина… приказваха за това… ама немците са друг народ, учени са и богати, заедно с евреите търгуват и от хорската беда дебелеят… Я нека се заловят с голи тояги за земята като нашите селяни, не биха издържали и три сеитби… и земята, която са закупили. В Липци е тясно, народа се задушава, а онзи има толчави полета, че току-речи на угар си лежат… — и той посочи дворянските земи зад воденицата, които се простираха по хълма, дето се чернееха копи от лубиново сено.
— При гората ли?