— На дядо си ботушите износва.
— Жилетката му е от калъф на възглавница, дето са го разкъсали свинете.
Думите и смеховете хвърчеха като град, смееше се и той, па скочи да прегърне Настка, но някоя му препречи крак и той се просна колкото си беше дълъг до стената и не можеше да стане, защото постоянно го бутаха.
— Зарежете го, мари… — усмиряваше ги Южка, като му помагаше да стане, защото макар и да беше улав, но беше син на имотен селянин и й беше роднина по майка.
А после играха на сляпа баба.
Избраха Яшек да играе бабата, вързаха му очите, изправиха го срещу вратата пред къщи и се пръснаха като врабци с крясък на всички страни. Той ги погна с разперени ръце, като всеки миг се спотикаше в плетищата и стените; оправяше се по посока на смеховете, но трудно можеше да хване някоя, тъй като претичваха като ластовички покрай него и го побутваха в тичането си, та затънтя пред къщи, сякаш някой бе подгонил по буците на нива стадо жребчета, и из цялото село ехтеше.
Тишината вече се сгъстяваше, зарите догаряха по небето, а играта беше в разгара си, когато на двора избухна кокоши крекот.
Южка веднага се залетя натам.
Витек стоеше под навеса и криеше нещо зад себе си, а едно от Гулбасовите момчета се тулеше зад плуговете, та само главата му се белееше.
— Нищо, Южо, нищо… — шепнеше Витек смутено.
— Кокошка сте натиснали… перушината още хвърчи…
— На един петел отскубнах малко от опашката, че ми трябваше за моето пиле. Ами не е нашия петел, не е, Южо! Гулбасовчето го донесе отнякъде… негов…
— Дай да видя… — рече тя строго.
Той пусна под краката й полужива птица със съвсем изскубани пера.
— Наистина не е нашия! — рече тя, като не можа да го познае. — Я ми покажи своята дяволия.
Той изнесе на светлото вече съвсем готовото петле: издялано беше от дърво и облепено с тесто, в което бяха набучени пера, та изглеждаше като живо, защото имаше надяната на пръчка и истинска глава с човка.
То стоеше на червено боядисана дъсчица, тъй сполучливо натъкмена към малка количка, че щом Витек потегли дългото процепче, петлето почна да танцува и да разперва криле, а при туй Гулбасовчето изкукурига, та чак кокошките от върлините се обадиха.
— Господи, в живота си такава дяволия не съм видяла! — И тя приклекна до него.
— Хубаво ли е, а? Догодил съм го, а, Южо? — шепнеше той с гордост.
— Сам ли направи всичко? Ти ли го измисли?
Тя не можеше да му се начуди.
— Сам ами! Йендрек ми донесе само живия петел… сам, Южо!…
— Та то като живо се движи, макар че е от дърво. Покажи го на момичетата!… Колко има да се чудят!… Покажи го, Витек!
— Не, утре ще ходим на дингус с него по селото, тогава ще го видят. Няма още клетка, за да не хвръкне.
— Нагледай кравите, па ела в къщи да го правиш, там е по-видело…
— Ще дойда, само че имам още една работа по селото…
Тя се върна пред къщи, но момичетата бяха свършили играта и вече се разотиваха, защото наставаше нощ и по къщите запалиха лампите; тук-там по небето се показваха вече и звезди и вечерен хлад полъхна откъм полето.
Всички жени вече се върнаха от града, а Ханка не идваше.
Южка приготви сита вечеря: борш с колбаси и залети с мазнина картофи. Тя запринася на пейката, защото Рохо чакаше, децата скимтяха от глад, Ягна час по час назърташе в стаята, а Витек току-що се примъкна и приклекна пред чиниите, които дигаха пара. Беше някак странно зачервен, яде малко и лъжицата тракаше по зъбите му, така му трепереха ръцете, и още си недоял, пак изтича навън.
Южка го хвана на двора пред кочината, като вземаше от чебърчетата с храната на свинете и я слагаше в полата на дрехата си. Тя настояваше да й каже за какво му е.
Той извърташе и лъжеше, но най-сетне си призна:
— Взех си от свещеника щъркела!
— Божичко, света Богородичке! Ами не те ли видя някой?
— Не. Свещеника заминал, кучетата отишли да ядат, а щъркела беше пред къщи! Мачуш видял и долетя да ми каже! Увих го с Петрековия клашник да не ме клювне и го занесох в скривалището! Само на никого да не си казала, моя златничка! След две-три недели ще го доведа в къщи, ще видиш как ще се перчи на входа и никой няма да го познае. Само да ме не издадеш!
— Ех, кога съм те издала! Чудя се само как си се решил, божичко!
— Взех моето си! Казах, че няма да го оставя, и си го взех… За това ли го опитомих, та други да му се радват, ами… — пошепна той и полетя някъде към полето.