Не след много се яви пак и седна с децата пред огнището, за да довърши петлето си.
А в къщи стана някак сънно и тъжно. Ягуша се прибра в стаята си, Рохо стоеше пред къщи заедно с Билица, който вече заспиваше, тъй силна дрямка го беше налегнала.
— Върви си у вас, че те чака господин Яцек! — пошепна му Рохо.
— Мене ли чака… господин Яцек… ей сега, отивам… мене ли?… Я виж, я виж — заекваше той слисан, вече съвсем разбуден, и тръгна.
А Рохо остана пред къщи и шепнеше молитва, загледан в нощта, в ония неизгледни небесни далнини, където чак пращеше от звездни трепети, а ниско над земята се издигаше вече силно заостреният рогат месец и пронизваше мрачините.
Лампите по къщите гаснеха една след друга като склапяни от сън очи; наоколо се разливаше мълчание, проникнато от тихото трептение на листата и от глухото далечно плискане на реката. Само у Воденичарови още светеха прозорците, там до късно се веселяха.
У Боринови вече утихна, всички си легнаха да спят, като угасиха лампата, та само около наслаганите в огнището гърнета с вечерята се лъщяха въглени и щурец цвъркаше някъде в къта. Но Рохо все седеше вън и чакаше Ханка, докато най-после към полунощ затропаха копита по моста при воденицата и не след дълго каруцата пристигна.
Ханка беше много печална и мълчалива, та чак като повечеря и ратаят отиде да си легне при конете, той се реши да я попита:
— Видя ли мъжа си?
— Цял следобед прекарах с него! Здрав е и весел, каза да те поздравя… И другите мъже видях… ще ги пуснат, само че никой не знае кога… Бях и у оня, дето ще защищава Антек в съда.
Тя не казваше това, което бе паднало на сърцето й като камък, а само различни други неща, които не се отнасяха до Антек, докато изведнъж се разплака и макар че закри с ръце лицето си, сълзите протекоха през пръстите й.
— Ще дойда утре… почини си: много те е раздрусало… да не ти е станало лошо…
— Да бях пукнала, та да не страдам повече! — избухна тя.
Той поклати глава и мълком си излезе, а пред къщи сърдито взе да усмирява кучетата, които се бяха разлаяли по нещо, и ги подгони към колибата им.
Но Ханка, макар че веднага си легна при децата и че беше уморена, не можа да заспи. И как да заспи!… Нали Антек я посрещна като омразно куче… Изяде с охота светеното, взе двайсетината злоти, без да попита откъде ги има, и дори не се съжали над мъката й по този дълъг път!…
Тя му разказа що и как е в домакинството. Той не я й похвали, а напротив — за много неща ядовито я кореше… За цялото село разпитва, а за децата си ни зъб не обели… Тя отиде при него с вярно и любящо сърце, петимна за неговите ласки; нали венчана жена му беше и майка на неговите деца, а той дори галена дума не й каза, не я целуна, нито я попита за здравето… Като чужд й се показа и като чужда я поглеждаше, като слушаше без желание нейните приказки, та най-сетне тя не можа повече да говори, жал я задуши и сълзи я обляха, а на това отгоре той й кресна да не му идва с такива ревове. Божичко мили, как не умря на мястото си… И за тази тежка грижа около неговия имот, за непосилния труд, за всички нейни страдания — никаква отплата: нито една ласкава, нито една радостна дума!
— Божичко, погледни милостиво, помогни ми, че няма да изтрая! — охкаше тя и притискаше глава във възглавницата, за да не събуди децата, и всяка костичка у нея се тресеше от плач, от жалби, от унижение и от страшно чувство за несправедливост!
Тя не можа да си отпусне душата там при него, нито после при хората, та едвам сега се отдаваше на своето отчаяние, сега позволяваше на мъката да разкъса сърцето й и на горчивите си сълзи да текат.
А на сутринта, на втория ден на Великден, настана още по-ясен ден, само че повече окъпан в роса и в синкава омара, но по-слънчев и някак много по-весел. Птиците по-шумно пееха, а топъл вятър преминаваше по дърветата, та сякаш шепнеха тихичка молитва; хората по-бодро ставаха, разтваряха врати и прозорци и тичаха да погледнат божия свят, поръсените със зеленина градини, необхватните, озарени от пролет и цели разискрени от роса земи, потънали в слънце. Да погледнат полята, където полюлявани от вятъра есенници се стичаха към къщята като сиви развълнувани води.
Миеха се пред къщите, провикваха се през градините, тук-таме вече дим бухаше из комините, коне пръхтяха в конюшните, врати скърцаха, вода наливаха от вира, говеда отиваха на водопой, гъски крякаха. А когато удариха камбаните и силните им, стигащи до небето гласове загърмяха и се заразливаха по селото, по полята, по далечните гори, крясъците още повече се усилиха, сърцата забиха по-живо и по-весело.