Тъкмо Ягустинка разправяше това, неизвестно кой път днес, откъм двора изскочиха на улицата момчетата с петлето. Водеше ги Витек, пременен хубаво, дори с Бориновите ботуши и каскет, накрехнат яко настрана. Редом с него вървяха Мачуш Клембов, Гулбасовчето, Йендрек, Куба — синът на Гжеля Кривоустия и други. В ръцете с тояги и с торбички през рамо, а Витек криеше под мишница Петрековата цигулка.
Излязоха наперчени на пътя и тръгнаха най-напред у свещеника, защото други години момците все тъй започваха. Влязоха смели в градината пред жилището, наредиха се и подадоха напред петлето. Витек засвири с цигулката, Гулбасовчето захвана да върти дяволията и да кукурига и всички затупаха с тояги и с крака като съпровод и запяха пискливо в един глас:
Пяха те дълго и все по-смело и по-силно, докато свещеникът излезе и им даде по едно десетаче, похвали петлето и ги изпрати ласкаво…
Витек чак се изпоти от страх да не заприказва за щъркела, но изглежда, че свещеникът не го позна между другите, а се върна в стаята си и им изпрати по слугинята по парче от сладкия кравай, та те му дръпнаха от благодарност още една песен и потеглиха към органистови.
След това навестяваха другите къщи заедно с цяла тълпа разкрещели се деца, които тъй се блъскаха, че трябваше да пазят петлето да не го повредят, защото всяко искаше да пипне перата му и да повърти дръжката.
Начело беше Витек, той ги водеше и за всичко следеше: с крак им даваше знак да запяват, а с лъка на цигулката показваше къде да извиват по-тъничко и къде по-дебело; нему даваха и подаръците. И тъй гордо и шумно вървяха, че песните им и съпроводът на цигулката се чуваха по цялото село; хората много се чудеха, че такива малчугани, едва израсли над земята, пък се залавят като големи момци.
Беше вече към залез, позачервеното слънце се промъкваше над горите, по синьото небе като неизброимо стадо гъски се носеха бели облачета, нейде високо вееше вятър и клатеше върховете на ръждивите тополи, а по селото ставаше все по-многолюдно и все по-шумно от разговори: по-старите си приказваха пред къщите, насядали по праговете, момичетата лудуваха покрай вира или хванати през кръст се носеха насам-натам, пееха песнички, сновяха като червени макове или латинки между дърветата и се отразяваха във водата като в огледало; децата тичаха с дингусарите, а други вървяха по междите из полето.
Камбаните вече биеха за вечерня, когато дебелата Плошковица, като споходи най-напред Борина, влезе при Ханка.
— Бях при болния. Божичко, лежи си, както си лежеше… Заприказвах му, а той нито ме погледна. Слънцето му свети в леглото, той го граби с пръстите, като да иска да го хване в ръка, като малко дете посяга да го лови! Просто да плаче човек, какво стана с него! — казваше тя, като сядаше при леглото, но гаврътна чаша и както другите посягаше към резените кравай. — Навярно яде вече, чини ми се, че се е пооправил?
— Хубаво яде, може и на добре да върви!…
— Момчетата отидоха на Воля с петлето! — зачурулика Южка, като влезе, но щом съзря Плошковица, излезе при Ягуша пред къщи.
— Южо, време е да видиш добитъка! — викна Ханка.
— То се знае, празници като празници, ама работата не чака! Бяха и у нас с петлето… Бива си го вашия Витек! По очите му се вижда, че е добро — рече Плошковица.
— Ех, кога е за дяволии, пръв е, ама за работа с остен трябва да го буташ!
— Да ти кажа, навсякъде все едно зло са слугите. Воденичарката ми се оплакваше от слугините си, че и половин година не може да ги държи.
— Бързо си и бебета спечелват там… Пресния хляб помага!
— Хляб като хляб, но ту ратая свърши това, ту сина, оня от класовете, дойде си на отпуска, а казват, че и воденичаря на никоя не прощавал… та затова е мъчно да изкарат до година. Истина, то и слугите се държат на големо… Ето, моето момче, дето сме го взели гъските да пасе, че нали си нямаме мъжко у дома, не ме бръсне за слива и иска мляко да му давам надвечер да яде! Къде се е чуло това! — разправяше Плошковица.
— Имам и аз ратай, та знам какви са, но трябва всичко да търпя, че ще ме остави в най-голямата работа и тогава какво да започна без него с толчав имот!
— Дано само някоя не ти го прелъже — рече тя по-тихо.