— Ти да не знаеш нещо? — разтревожи се силно Ханка.
— Подочух нещо отстрана… може да лъжат, та да не разправям. Ех, дрън-дрън! А защо ли дойдох? Обещаха някои да дойдат да си поприкажем, сироти, та ела и ти… ами как, Бориновата снаха да не бъде, когато най-първите жени се събират.
Мазнеше се тя, но Ханка се извини със слабостта си, а което беше право, усети се малко пияна.
Недоволна от отказа, Плошковица отиде да кани Ягна.
Но и Ягуша отказа, че била обещала вече да иде с майка си някъде другаде…
— Иди, Ягно, иди, домъчняло ти е за мъже, а пък у Плошковица барем Ямброжи може да поназърне или някой просяк и все ще замирише на панталони… — шепнеше си седналата до стена Ягустинка.
— Пък и ти все своята си знаеш, ще кажеш на човек дума, та ще го заколиш…
— Весело ми е, та ми е драго да кажа всекиму, каквото му трябва! — подбиваше се тя.
Ягуша скочи сърдито и излезе на пътя, като се оглеждаше безпомощно и едва въздържаше плача си. Истина, че страшно й беше омръзнало!
Какво от това, че навсякъде беше празник, че хората гъмжеха по улиците, че смехове и крясъци се носеха над селото, че дори по сивите ниви се червенееха жени, а някъде и песни звънтяха?… — На нея й беше тъжно и някак тъй мъчно, та не можеше вече да изтрае. От самото утро нещо тъй я терзаеше и не й даваше мира, та се рееше по познати, по улиците, на полето излизаше и дори близо три пъти се преоблича — всичко напразно, и това не помогна: нещо все повече я тласкаше да полети нанякъде, нещо да върши, да търси нещо…
Тя и сега стана и отиде чак по тополовия път: вървеше загледана в червения кръг на снишилото се над горите слънце, вървеше през праговете от сенки и светлини, които залезът хвърляше от дърветата.
Лъхна я хладината на мрака, а тихото затоплено дихание на полята я проникваше цяла с приятен трепет; откъм село долитаха все по-тихи разговори, а отнейде си вятърът донасяше провлечен глас на цигулка, който се залавяше за сърцето като някоя отрупана със златиста роса бръмчива паяжина, разгъната в тихото пърхане на тополите, в плъзналата вече из браздите и задебнала в тръновите храсти мрачина.
Вървеше тя напред, без да знае какво и накъде я носи.
Въздишаше дълбоко, понякога разперваше ръце, понякога безпомощно се спираше и оглеждаше с пламнали очи, сякаш търсеше за какво да закачи измъчената си душа, но вървеше по-нататък и нижеше слаби и неуловими мисли като ония светли нишки по водата, които не могат да се хванат, защото мътнеят и се изгубват в сянката на реката. Гледаше тя в слънцето, без нищо да види, а редиците тополи, които се навеждаха над нея, й се струваха като смътни спомени… Само себе си тя чувствуваше силно, както и това, че нещо я разкъсва до болка, та й идеше да крещи, да плаче, че я подема някъде и би се заловила за ония полетели към запад птици и би хвръкнала накрай света. В душата й се набираше някаква тъй парлива сила и тъй пълна с плач, че сълзи пълнеха очите й и огньове се разливаха по тялото й. Тя късаше лепкавите израстъци на тополите и разхлаждаше с тях пламналите си уста и очи…
Понякога сядаше под някое дърво и свита, опряла лице на длани, потъваше безпаметно в себе си, като се притискаше до дънера, протягаше се и едвам дишаше…
Сякаш пролетта запяваше и в нея своята гореща песен, та и в нея нещо бушуваше и нещо ставаше, както става напролет в тия хлебородни ниви още под угар, както пее в дръвчетата, опиянени от силата на растежа, и както избуява навред, когато изгрее първото слънце…
Тя цяла трепереше, очите й пареха, а отмалелите й крака се огъваха безволно и едвам се държеха. Идеше й да плаче, да се смее, да се търкаля по избуялите меки и окъпани в хладна бисерна роса жита, ту пък я обземаше безумно желание да скочи в тръните, да се промъква през бодливи шубраци и да усети дивата и сладка болка от дращене и блъскане.
Изведнъж тя свърна назад и като чу звуци на цигулка, залетя се нататък. Хей, така се завъртяха в нея тия звукове, обзе я такава омайна сладост, че би се втурнала да танцува в навалицата на гръмналата кръчма, в тълпата, дори в пиянство, па ако ще и съвсем да се погуби, хей!…
По пътеката от гробищата към тополовия път, обляна цяла от червения пожар на залеза, вървеше някой с книга в ръка и се поспирваше под белите брезички.
Беше Яшо, синът на органиста.
Тя искаше да го погледа иззад дърветата, но той я видя.
Не успя да побегне дори, краката й сякаш зараснаха за земята, не можеше и очите си да откъсне от него; той се приближаваше усмихнат, между червените устни бляскаха зъбите му, беше строен, висок и с бяло лице.