— Като че ли не ме позна, Ягушо!
Чак сърцето й се сви от този глас.
— Как да не съм те познала!… Само че господин Яшо сега е такъв елегантен, такъв се е променил…
— Разбира се, годините си вървят… Да не си била у някои тук по края на разговор?
— Тъй само си се разходих, нали е празник. За божиите работи ли е? — пипна тя нерешително книгата му.
— Не е, за далечни страни и морета разправя!
— Божичко, за морета! Ами тия картинки не са ли свещени?
— Виж! — поднесе той книгата под очите й и показваше.
Стоеха рамо до рамо, неволно притискаха бедрата си и докосваха ниско наведените си глави. Понякога той й обясняваше и тя вдигаше пълните си с почуда очи, та го поглеждаше, като не смееше да диша от вълнение и все повече се притискаше, за да види по-добре, защото слънцето се беше спуснало вече зад гората.
Изведнъж той цял изтръпна и се поотмести.
— Мръква се вече, да си вървим! — пошепна тихо.
— Да вървим!
Вървяха мълчаливо, почти покрити от сенките на дърветата. Слънцето зайде, синкава мрачина се носеше над полята, зари нямаше днес, само дето се виждаше между дебелите дънери на тополите златисто отражение по небето.
Светът угасваше.
— И всичко истина ли е, дето е показано там? — рече тя и се спря.
— Всичко, Ягушо, всичко.
— Божичко, такива големи води, такива светове, та не може човек да повярва.
— Има ги, Ягушо, има ги! — шепнеше той все по-ниско, като я поглеждаше тъй отблизо в очите, че тя затаи дъха си, тръпки я побиха, изпъчи гърди и чакаше да я прегърне и притисне към дървото, дори ръцете й се разтвориха и беше готова да му се отдаде, но Яшо бързо се отдръпна.
— Трябва да бързам, лека нощ, Ягушо! — И той затича към дома си.
Тя остана дълго време, без да може да се мръдне от мястото си.
— Урочаса ли ме, или какво! — мислеше си тя и се мъкнеше тежко. Главата й бе някак мътна, нещо я караше да се протяга.
Мръкваше се, тук-там запалваха лампи, а из кръчмата се носеше музика и неразбрани разговори.
Тя назърна през прозорчето в осветената стая на кръчмата: насред стоеше господин Яцек и енергично свиреше с цигулката си, а пред тезгяха се клатушкаше Ямброжи и кресливо разправяше нещо на едни беднячки, като посягаше често към чашата.
Изведнъж някой я прегърна яко през кръста, та тя извика, изви се и се опита да се отърве.
— Придебнах те и няма да те пусна… ела да си пийнем малко… ела… — пошепна кметът, като не я пущаше, и я вмъкна през страничната врата в стаичката на кръчмата.
Никой не ги видя, защото беше почти тъмно вън и рядко някой минаваше по пътя.
Селото вече утихваше, разговорите замлъкваха, портите опустяваха, хората се разиждаха по домовете си, свършваха се празниците и дните на приятна забава. Делничното утро стоеше вече на прага и показваше острите си зъби в мрачините, та страх притискаше не една душа и нови грижи я връхлетяваха…
Селото заглъхна и потъна в печал, сякаш се прилепи повече към земята и се притули в онемелите градини; тук-там още седяха пред къщи, дояждаха светеното и тихо си приказваха. На друго място пък бързо се канеха да спят и припяваха молитвени песни.
Само у Плошковица беше многолюдио и шумно: бяха се събрали съседките й и разположили се на лавиците, приказваха важно помежду си. Кметицата седеше на първо място, а до нея пълната и устата Балцерековица разправяше нещо. Беше и слабата Шикорица, и вечно кресливата Бориновица, братова снаха на болния, и ковачката с най-малкото си още бозайниче дете, която разговаряше с набожната и тиха жена на помощника. Бяха и други по-първи от селото.
Седяха те горделиво и надути като квачки в полог, всички с празнични, богати вълненици, с кърпи, пуснати по липченска мода до половината на раменете, с чепци като бели дискове и гъсто набрани над челата, с щръкнали чак до ушите якички, по които всяка беше накачила всичките корали, каквито имаше. Хубаво се веселяха, лицата бързо червенееха и бликаха от доволство, оправяха внимателно вълнениците да се не измачкат и започнаха да сядат все по-близо една до друга, по-тихо да си приказват и да се одумват помежду си.
А когато дойде ковачът и каза, че се връща право от града, те вече се бяха доста развеселили. Той беше един устат, какъвто рядко ще се намери, па беше и пийнал малко и взе да измисля такива смешни работи, че те чак се превиваха от смях; къщата се тресеше, а той се смееше най-силно, та чак у Боринови се чуваше.