Веселиха се дълго, защото Плошковица на три пъти изпраща за водка у евреина.
У Боринови пък още седяха пред къщи. Ханка бе станала и седеше заедно с другите, загърната с кожух, тъй като стана хладно след залез.
Докато се виждаше през деня, Рохо им четеше от една книга, а Ханка неведнъж се вглеждаше наоколо и казваше тихичко на Южка:
— Я излез надникни към пътя…
Но нямаше никого и той чете, докато вечерта не замрачи земята, а после взе да разказва разни истории, защото им беше много интересно. Нощта ги обгръщаше, та едвам се открояваха върху бялата стена; вечерта ставаше тъмна и прохладна, звездите не бяха изгрели, глуха тишина притуляше света, само дето вода плискаше някъде и кучетата полайваха.
Натрупаха се накуп, тъй като Настка, Южка, Веронка и децата й, Ягустинка, Клембовица и Петрик бяха седнали почти в краката на Рохо, а Ханка малко по-настрана на един камък.
Разказваше той разни истории за полския народ или свещени разкази, или пък такива чудеса за света, че кой ли би ги разбрал и запомнил!
Тъй се бяха заслушали, та не смееха да дишат дълбоко, нито да мръднат от местата си, и с цялата си душа поглъщаха медените думи, както изсъхналата земя попива напоителните и топли дъждове.
А той, почти невидим за погледите, говореше с тих, тържествен глас:
— След зима настава пролет за всеки, който я чака в работа, молитва и готовност.
— Не падайте духом, защото онеправданите винаги ще победят.
— С пожертвувана кръв и с труд трябва да сеем човешко щастие и който е посеял, ще му се роди и жътва ще настане за него.
— Но който се грижи само за насъщния си хляб, той няма да седне на божията трапеза.
— Който само роптае срещу злото, без да прави добро, той по-голямо зло създава.
Дълго говори той и тъй мъдро, че не можеше да се запомни всичко, и все по-тихо и увлечено, а тъмнината го забули напълно и им се струваше, че този свещен глас излиза от земята или че е гласът на умрелите от Бориновия род, които господ в тази нощ на Възкресение е пуснал по света и сега те от старите стени на къщата, от наведените дървета, от дълбоката нощ поучават потомците си да се предпазват и опомнят.
Душите на всички се люлееха върху тези слова, които удряха в сърцата като камбани, и се понасяха в мрачни копнежи, в непонятни чудеса на бляновете.
Никой и не чу, че кучетата по цялото село се разлаяха, че някой викаше по улиците и хора се разтичаха.
— Подлесието гори! — изкряска някакъв глас през градината.
Всички изтичаха на пътя.
Истина беше: чифлишките сгради край гората бяха в огън; пламъци като червени храсти лумваха от тъмнината.
— И словото стана плът! — пошепна Ягустинка, като си спомни за Козеловица.
— Божие наказание идва.
— За неправдата, която ни стори! — се преплитаха гласове в тъмнината.
Блъскаха се къщни врати, хората и полуоблечени изтичваха на улицата и все по-голяма навалица се трупаше на моста пред воденицата, отдето се виждаше най-добре, та за кратко време се събра цялото село.
А пожарът с всеки миг растеше, чифликът беше на възвишението до гората, затова макар и на няколко километра от Липци усилването на огъня се виждаше като на длан. Върху черната стена на гората се преплитаха огнени езици и избухваха кървави кълбести облаци. Нямаше вятър и огънят се издигаше все по-високо, сградите пламтяха като борина, черен дим се издигаше на стълбове: и кървав, развихрен блясък като огнена река се разливаше в тъмнината и се люлееше вече над гората.
Поразителен рев раздра въздуха.
— Кошарата гори, няма да спасят много, че само една врата има.
— И копите пламват вече!
— Плевните са вече в огън! — викаха всички разтревожени.
Дотърча свещеникът, дотърча ковачът, помощникът, а най-сетне и кметът се появи отнякъде, но макар че беше пиян и едва се държеше на крака, започна да крещи и да кара хората да търчат на помощ.
Но никой не бързаше, само злобно ръмжене се надигна из навалицата:
— Да пуснат мъжете, тогава те ще идат да спасяват.
Не помогнаха ругатните, нито заплахите, нито дори плачливите молби на свещеника: народът стоеше невъзмутим и гледаше мрачно огъня.
— Кучешки синове, слуги на дворянина! — закрещя Кобусовица, издигнала заплашително пестница.
Та отидоха при огъня само кметът, помощникът и ковачът, но с голи ръце, защото не им позволиха да вземат от къщите нито ведра, нито дори пожарникарски куки.