— С дървета ще убием тогова, който тръгне да гаси! Смърт на такива кучета! — закрещяха жените като една.
А цялото село се бе вече събрало от най-старите до най-младите, чиито майки ги полюляваха на ръце да не плачат; мотаеха се като грамадна мрачна тълпа и малцина се обаждаха шепнешком, само ненаситно пълнеха очите си и въздъхваха, защото във всяко сърце напираше жестоко притаена радост, че за неправдата към липчани бог наказа дворянина с огън.
Огънят горя до късно в нощта и никой не се прибра в къщи: търпеливо чакаха края, тъй като цяло море от огън се преваляше над чифлика и удряше с грамадните си вълни в небето, запалените снопчета и шинди от покривите се разнасяха като кървав дъжд, а от развяваните като плащове в тъмнината червени отблясъци бяха почервенели върховете на дърветата и покривът на воденицата, пък вирът бе сякаш посипан с бледа жарава.
Откъм пожара долиташе тропот на коли, крясък на хора, рев и страшен ужас от унищожението, а селото продължаваше да стои като вкопан в земята зид и насищаше душите и очите си с мъст…
А откъм кръчмата се понесе пресипналият глас на пияния Ямброжи:
VI
При тази тъй чудна новина Ханка дори се надигна от постелята, но Ягустинка я хвана навреме и пак я натисна във възглавниците.
— Та не се мърдай, нищо не гори!
— Ама така го каза, като че си се побъркал; оплакни си челото със светена вода да ти дойде ума! — каза Ханка на баща си.
— Не, Ханушо, не съм си изгубил ума, истина ти казах, че господин Яцек от вчера е заедно с мене… ами… — заекваше Билица, като се навеждаше да кихне, понеже силно бе смъркнал енфие.
— Явно е, че съвсем си оглупял! Виж дали не се връщат вече, ще ми оставят гладно детето.
— Никой не се вижда още от черква! — обясни след малко Ягустинка и се зае отново да прикътва стаята и я посипваше с пясък.
Старият кихаше усилено час по час, та дори трябваше да поседне на пейката.
— Тръбиш като на панаир в града!
— Защото му е силно енфието на господин Яцек, цял пакет ми даде… цял…
Беше още рано, през прозореца назърташе ясното и топло слънце, градинските дървета се клатеха от вятъра, а през отворената врата се пъхаха в отвода извитите шии и червените съскащи клюнове на гъските, а цяло стадо изцапани с кал и пискливи гъсета се мъчеха да се качат на високия праг. Изведнъж кучето залая, та гъските се разкрякаха, а квачките, които мътеха, закудкудякаха и почнаха да излитат от полозите.
— Изпъди ги макар в градината, може да се залисат с тревата.
— Ще ги изпъдя, Ханушо, па ще ги понагледам и от враните…
Изведнъж в къщи поутихна, само шумът на дърветата влизаше отвън и нависналите по черния потон цветни хартии се полюляваха.
— Какво правят там ратаите? — попита след дълго мълчание Ханка.
— Петрек оре картофището под могилката, а Витек грапи с коня лехите за лен при Свинската долчина.
— Не е ли още мокро там?
— Мокро е, обущата потъват, като стъпи човек, ама нека се позаграпи с браната, та по-лесно да изсъхне.
— Докато се позагрее земята за сеяне, може и аз да стана…
— Ти гледай себе си сега, а работата никой няма да ти открадне!
— Кравите издоени ли са?
— Аз ги издоих, че Ягуша оставила при обора ведрата и бог знае къде се подянала.
— Все си е по селото като някое куче, никаква отмяна, ни помощ от нея. Аха, кажи на Кобусовица, че ще й дам нива да си посади зеле, а Петрек ще я натори с техен тор и ще я изоре, но по четири дена работа за една леха място! Половината ще ни отработи, кога картофите садим, а половината в жътва.
— И Козеловица иска една леха за лен срещу отработване.
— Колко от върба грозде, толко и тя ще отработи. Да си дири другаде, стига е, дето лани лая из цялото село по тате, че я ощетил.
— Както искаш, твоя е земята и волята е твоя! Филипица дохожда вчера, когато ти раждаше, за картофи.
— За пари ли искаше?
— Не, срещу работа; къде у тях пари сега, умират отглади.
— Още сега й дайте половин крина за ядене, па ако й трябват повече — като посадим, че не се знае колко ще станат. Като дойде Южка, нека й отмери, макар че и Силипи да е една работница!… Само колко да се отърве…
— Та откъде ли пък и сила ще вземе? Не си дояжда, не си доспива, а всяка година ражда.