— Съсипия, божичко, жътва още далече, а хората свършиха житото.
— Свършиха го ами! Гладува вече народа, стяга си корема и едвам кара.
— Пуснахте ли свинката?
— Опраси се до стената, ама едни хубави прасенца, пълнички като хлебчета.
На вратата се появи Билица и извика:
— Оставих гъските под храстите френско грозде. Дошъл господин Яцек за празника, па казва: „Ще се пренеса при тебе, Билица, под наем и добре ще си плащам“… Помислих си, че се подбива с такъв селянин като мене, те господата обичат тъй да се подбиват, и му викам: „Трябват ми парички, па и стаите ми са празни!“ Той се засмя, даде ми един пакет петербургско енфие, разгледа къщата, па вика: „Щом ти можеш да седиш тука, и аз ще мога, па и полека-лека ще наредим къщата, та ще заприлича на дворянски дом!“
— Гледай ти, такъв господин, брат на дворянина! — почуди се старата.
— Натъкми си легло до моето и си седи. Аз излезнах, а той пушеше цигара на прага и хвърляше зърна на врабчетата.
— Ами какво ще яде?
— Донел си канчета и все чай си прави и пие…
— Не ще да е току-тъй това, тук трябва да има нещо, такъв господин, а…
— Има, има, съвсем е смахнат! Всеки човек се грижи и гледа за нещо по-добро, па той, такъв господар, да иска по-лошо? Нищо друго не е, само ума си е изгубил — казваше Ханка и повдигна глава, понеже откъм портата се чуха гласове.
Връщаха се от кръщаването в черква. Напред вървеше Южка с детето, сложено на прикрита с кърпа възглавница под надзора на Доминиковица, след тях — кметът и Плошковица, поканени за кръстници, и най-после кривуцаше Ямброжи и не можеше да ги догони.
Но преди да прекрачат прага, Доминиковица взе детето от Южка, прекръсти се и започна по стар обичай да обикаля с него къщата, като се спираше на ъглите и казваше на всяко място поотделно:
— На изток — тук духа…
— На север — тук е студено…
— На запад — тук е тъмно…
— На юг — тук е топло…
— И навсякъде се пази от злото, душо човешка, и само на бога се надявай.
— Уж набожна, па каква е баячка тая Доминиковица! — смееше се кметът.
— Молитвата помага, ама и баенето не вреди! — пошепна Плошковица.
Влязоха шумно в стаята. Старата разви детето и го подаде на майка му тъй, както бог го бе създал, голичко и червено като рак.
— Носиме ти, майко, чист християнин с име Рохо, дадено му при светото кръщение. Да ти е живо и здраво и радости да ти донесе!
— И дванайсет Роховци да извъди! Юнак е той: така врещеше, че нямаше нужда да го щипе човек при кръщаването, па се и напиша, та сме се смели…
— Нали е от род, дето не се отказват от водката — обади се Ямброжи.
Момченцето врещеше и риташе с крачетата по юргана. Доминиковица разтри очите, челото и устата му с водка и след това Ханка го сложи на гърдите си. То засмука като смок и се усмири.
Ханка благодари сърдечно на кумовете, като се разцелува с всички и се извиняваше, че кръщенето не е такова, каквото трябва да бъде у Боринови.
— Като родиш след година четвърто, ще наваксаме тогава всичко — шегуваше се кметът и избърсваше мустаците си, защото чашата се приближаваше към него.
— Кръщенка без баща — все едно грях без прошка — обади се необмислено Ямброжи.
При тия думи Ханка се разплака, та жените взеха да пият за нейно здраве и я прегръщаха, а като потуши малко жалбите си, тя почна да ги кани да хапнат, че пържените яйца с колбаса ухаеха приятно от чиниите.
Ягустинка угощаваше, а Южка припяваше на детенцето и го приспиваше в едно коритце, защото старата люлка нямаше крака.
Дълго стъргаха по чиниите и никой не промълви ни дума.
И понеже в отвода бяха надошли деца и все по-често назъртаха в стаята, кметът им хвърли шепа карамелчета и те с крясък и бой изхвръкнаха навън.
— Дори Ямброжи забрави езика си в устата! — подхвана Ягустинка.
— Защото си прави сметка мълчешката, че на момчето трябва да се приготви имот и момиче да му се дири.
— Имот — бащина грижа, а момиче — на сватите.
— Няма да се свърши женската челяд, няма! Молят, молят хората с нея, па който се съгласи да вземе някоя, и му доплащат.
— Струва ми се, че на кметицата й се ще да си има детенце; видях я като простираше дрехите на умрелите си деца.
— Като че ли кмета обещава да прави кръщене наесен!
— При такава длъжност не забравя той какво трябва!
— Някак е тъжно в къщи без детски плач! — рече важно той.